— На тайните и на лъжите.
Оставих чашата си.
— И откъде искаш да започнем?
— От умрялото бебе. От първото умряло бебе.
Нито един от двамата не искал смяната от дванайсет до осем през тази седмица, обаче така се случило, така се обърнала палачинката или както там още се казва за положение, когато нямаш избор, когато си притиснат до стената, при това до доста грозна стена. Тази вечер участъкът щял да има тържество в Дома на Украйна на Второ авеню, където винаги миришело на борш, на пирог и на булгурена супа от ресторанта на първия етаж и където режисьорът Сидни Лъмет репетирал филмите си, преди да ги заснеме, така че с течение на времето Пол Нюман, Катрин Хепбърн, Ал Пачино и Марлон Брандо започнали да кръстосват същите улици като ченгетата от Девети участък. Празненството било в чест на тримата офицери от полицията, наградени с бойни отличия за заслуги през изминалия месец — така наричали зелените нашивки, които получавали участниците в престрелки. По онова време Девети участък приличал на Дивия запад — загивали ченгета. Окажеш ли се сам срещу другия тип, първо стреляш, а после се притесняваш за докладите. Какво повече да каже човек!
Ню Йорк от онова време не бил като днешния. През лятото на шейсет и четвърта година расовото напрежение в града стигнало кулминацията си след убийството на петнайсетгодишния Джеймс Пауъл в Харлем от полицай, който не е бил на смяна. Първоначалните протести срещу убийството впоследствие прераснали до бунта на осемнайсети юли, когато пред полицейското управление на Харлем се събрала тълпа, скандираща „Убийци!“ по адрес на ченгетата вътре. Джими и Уил били изпратени като част от подкрепленията, върху тях се сипели шишета, тухли и капаци от кофи за смет, а размирниците отмъквали храна, радиопредаватели и дори оръжия от околните магазини. Джими още си спомняше как един капитан от полицията умолявал размирниците да се разотидат по домовете си и как някой се провикнал през смях: „Че ние сме си у дома, белчо!“
След продължилия пет дни бунт в Харлем и в Бед-Стай имало един убит, 520 били арестувани, а кметът Уагнър получил недвусмислено предупреждение. Дните му вече били преброени още преди бунтовете. По време на неговото управление броят на убийствата се удвоил на шестстотин годишно, а дори преди убийството на Пауъл градът бил разбунен от смъртта на една жена на име Кити Дженовезе в типичен за средната класа квартал в Куинс. Била намушкана при три отделни нападения от един и същи мъж, Уинстън Моузли. Трийсет и осем човека видели или чули убийството по време на извършването му, но повечето отказали да се намесят, само се обадили в полицията. Хората имали чувството, че градът се разпада, и винели Уагнър.
Нито една от тези тревожни страни на положението в града не била новост за служителите в Девети участък, известен с обичливия прякор „Лайнарника“ сред хората, които работели там, макар и не сред останалите. Полицаите от този участък имали свои закони и пазели територията си добре, като държали под око не само лошите, но и някои от добрите, например капитаните, търсещи да сритат нечий задник през по-спокойните дни. „Муха в Лайнарника“ съобщавал някой по радиото и всички се изопвали чинно толкова дълго, колкото се налагало.
По онова време Джими и Уил били амбициозни и двамата се стараели възможно най-бързо да станат сержанти. Конкуренцията станала по-голяма след делото на Фелиша Сприцър през 1963 г., вследствие на което за пръв път полицайки получили правото да се явяват на конкурси за повишение. На следващата година Сприцър и Гъртруд Шимъл станали сержанти. Не че Джими и Уил давали пет пари за разлика от някои други, които надълго и цветисто можели да обясняват къде е мястото на жената, но със сигурност не и в собствения им участък с три нашивки на пагона. И двамата имали екземпляр от наръчника на патрулиращия полицай, дебел като Библията и увит в синя найлонова опаковка, и го носели със себе си през всяка почивка, за да се изпитват взаимно. По онова време служителят трябвало да върши детективска работа като патрулиращ полицай в продължение на пет години, преди да стане детектив, само че започвал да получава колкото сержант едва когато стигне второ ниво. Уил и Джими и бездруго не искали да стават следователи. Били улични ченгета. Решили, че и двамата ще опитат да се явят на изпита за сержанти, дори да се наложи да напуснат Девети участък и да служат в различни участъци. Нямало да им бъде лесно, но знаели, че приятелството им ще издържи изпитанието.