А през това време няколко човека се срещнали в една стая в задната част на болницата. Сред тях бил директорът на болницата, лекарят и акушерката, които следели състоянието на Каролайн Рос, заместник-комисарят от нюйоркската полиция по правните въпроси и един дребен и мълчалив човечец на четирийсет и няколко години: равин Ъпстийн. На Уил Паркър и на Джими Галахър им било наредено да чакат отвън и двамата седели един до друг на пластмасовите столове, без да си говорят. С изключение на Джими само един човек изразил пред Уил съболезнованията си за случилото се. Служителката на рецепцията. Коленичила пред него, докато чакали, и хванала ръката му.
— Много съжалявам — казала, — всички съжаляваме.
Той кимнал безмълвно.
— Не знам дали… — подела тя и после млъкнала. — Не, знам, че ще помогне, но дали не искате да видите сина си?
Завела го до една стая със стъклени стени и му посочила едно дребничко бебе, което спяло между други две новородени.
— Ето го — казала тя. — Това е вашето момченце.
Няколко минути по-късно ги повикали в стаята при съветващите се. Представили им присъстващите — всички с изключение на един мъж с костюм и с прошарена кестенява коса, който внимателно наблюдавал Уил още от влизането му в стаята. Ъпстийн се привел към Уил и прошепнал:
— Много съжалявам.
Уил не отговорил.
Заместник-комисарят Едуард Манкузо заговорил пръв:
— Разбирам, че вие сте бащата — обърнал се той към Уил.
— Да, аз съм.
— Ама че бъркотия — разпалено възкликнал Манкузо. — Трябва да оправим тази каша. Слушате ли ме?
Уил и Джими кимнали едновременно.
— Детето умря — заявил Манкузо.
— Моля? — учудил се Уил.
— Детето умря. Живя няколко часа, но явно раната в утробата е била твърде сериозна. То почина… — погледнал той часовника си — преди две минути.
— Какви ги говорите? Току-що го видях — възразил Уил.
— Но вече е мъртво.
Уил се опитал да излезе, но Ъпстийн го стиснал за ръката.
— Чакайте, господин Паркър. Детето ви е живо и здраво, но засега само хората в тази стая го знаят. Вече го отведоха.
— Къде?
— На сигурно място.
— Защо? Той е мой син. Искам да знам къде е.
— Помислете, господин Паркър — настоял Ъпстийн. — Просто се замислете за момент.
Уил замълчал. Когато отново проговорил, казал:
— Смятате, че някой ще дойде да потърси детето.
— Смятаме, че има такава вероятност. Няма откъде да знаят, че е оцеляло.
— Но те са мъртви. Мъжът и жената. Видях с очите и двамата да умират.
Ъпстийн отместил поглед.
— Може да има и други — казал и въпреки скръбта и объркването Уил се запитал какво се опитва да скрие Ъпстийн.
— Какви други? Кои са тези хора?
— Опитваме се да разберем — отговорил Ъпстийн. — Ще отнеме време.
— Така. А междувременно какво ще стане със сина ми?
— След време ще бъде настанен при някое семейство — отговорил Манкузо. — Това е всичко, което трябва да знаете.
— Не, не е — възразил Уил. — Той е мой син.
— Не ме слушате, полицай Паркър — озъбил му се Манкузо. — Вие нямате син. И ако смятате, че няма да можете да го преглътнете, вече нямате и работа.
— Оставете нещата така — меко се обадил Ъпстийн. — Ако го обичате като син, трябва да се откажете от него.
Уил погледнал към човека, застанал до стената.
— Кой сте вие? Къде е мястото ви във всичко това?
Мъжът не отговорил и дори не трепнал под гневния поглед на Уил.
— Приятел — обяснил Ъпстийн. — Това ви е достатъчно.
Отново се обадил Манкузо:
— Е, наясно ли сме всички, полицай? По-добре да ни кажете веднага. Няма да бъда толкова добронамерен, ако проблемът излезе извън тези четири стени.
Уил преглътнал мъчително.