— Да, разбрах — отговорил.
— Тъй вярно, сър — поправил го Манкузо.
— Тъй вярно, сър — повторил Уил.
— А вие? — насочил Манкузо вниманието си към Джими.
— Аз съм с него. Ще постъпя по същия начин — обещал Джими.
Присъстващите се спогледали. Всичко приключило.
— Вървете си вкъщи — казал Манкузо на Уил. — Вървете си у дома при жена си.
Когато отново минали покрай остъклената стая, легълцето на бебето вече било празно, а лицето на служителката на рецепцията било сгърчено от мъка. Прикриващата операция била в ход. Жената просто не намирала думи, за да изрази състраданието си към мъжа, изгубил за една нощ детето си и майката на детето, просто поклатила глава и ги проследила с поглед, докато потънали в мрака.
Когато Уил най-сетне се върнал у дома, съпругата му го чакала.
— Къде беше? — попитала тя. Очите й били подути. Явно била плакала часове наред.
— Случи се нещо. Едно момиче умря — отговорил той.
— Не ме интересува! — Тя не извикала, изпищяла. Никога нея бил чувал да издава такъв звук. Тези три думи съдържали повече болка и страдание, отколкото той смятал, че е възможно да се поберат в любимата му жена. След това тя повторила думите, този път тихо и мъчително, изплювайки ги като храчка. — Не ме интересува! Нямаше те. Нямаше те, когато се нуждаех от теб.
Уил коленичил пред нея и хванал ръцете й.
— Какво има?
— Днес се наложи да отида до клиниката.
— Защо?
— Нещо не беше наред. Усетих го вътре.
Той я притиснал по-силно, но тя не искала, не можела да го погледне.
— Бебето ни е мъртво — тихо промълвила тя. — Вътре в мен има мъртво телце.
И тогава той я прегърнал и зачакал да заплаче, но вече не й били останали сълзи. Просто се облегнала на тялото му, безмълвна и потънала в скръб. Виждал отражението си в огледалото на стената зад гърба й и затворил очи, понеже не можел да се гледа.
Уил завел жена си в спалнята и й помогнал да си легне. Лекарите в клиниката й били дали някакви хапчета и той я накарал да вземе две.
— Искаха да предизвикат раждане — казала тя, когато лекарството й подействало. — Искаха да вземат бебето ни, обаче не им позволих. Исках да го задържа колкото може по-дълго.
Той кимнал, но не можел да продума. Сълзи рукнали от очите му. Жена му се пресегнала и ги избърсала с палец.
Уил поседял до нея, докато заспала, сетне цели два часа се взирал в стената, стиснал ръката й, после я оставил бавно и внимателно да се отпусне върху чаршафите. Тя се поразмърдала, но не се събудила.
Уил слязъл долу и позвънил на номера, който Ъпстийн му дал, когато се запознали. Обадила се сънена жена и когато той помолил да говори с равина, тя отговорила, че равинът спи.
— Имаше дълга нощ — обяснила.
— Да, знам, бях там. Събудете го. Кажете му, че е Уил Паркър.
Явно жената разпознала името. Оставила слушалката и Уил я чул да се отдалечава. След около пет минути чул гласа на Ъпстийн.
— Господин Паркър, трябваше да ви кажа още в болницата — не е добре да продължим да поддържаме връзка.
— Трябва да ви видя.
— Невъзможно. Станалото станало. Трябва да оставим мъртвите да почиват спокойно.
— Съпругата ми носи в утробата си мъртво дете — казал Уил. Почти повърнал думите.
— Моля?
— Чухте ме. Детето ни е мъртво в утробата. Смятат, че по някакъв начин пъпната връв се е усукала около гърлото му. Мъртво е. Казали й вчера. Ще предизвикат родилна дейност и ще отстранят плода.
— Съжалявам — казал Ъпстийн.
— Не ми трябва състраданието ви. Искам сина си.
Ъпстийн мълчал.
— Предложението ви не е…
Уил го прекъснал:
— Не ми пробутвайте тия! Направете го. Кажете на своя приятел г-н Мълчаливеца с хубавия костюм, осведомете го какво искам. В противен случай се кълна да вдигна такава шумотевица, че кръв ще ви потече от ушите. — Внезапно енергията започнала да напуска тялото му. Искало му се само да се пъхне в леглото и да прегърне съпругата си, нея и мъртвото им дете. — Вижте, казахте ми, че някой трябва да се погрижи за момчето. Аз мога да го направя. Скрийте го при мен. Пред очите на всички. Моля ви.