Беше почти сигурен, че къщата няма алармена система. Твърде дълго бе стояла празна, а и едва ли някой би искал да го обезпокоят посред нощ, понеже звъни алармата в необитаван имот. Провери, за да е сигурен, че улицата е тиха, после се промъкна към портата отстрани, зад която се виждаше двор без трева. Побутна портата, не помръдна. За миг си помисли, че е заключена, но не виждаше по каква причина, освен ако не беше заварена. Едновременно натисна бравата и напъна с цяло тяло портата, усети как поддава, как металът на брава стърже бетонна колона и после вратата се отвори. Влезе и затвори зад себе си, после зави зад къщата, за да се скрие от поглед.
Задната врата имаше две ключалки, обаче дървото бе влажно и гниеше. Драсна с нокът и по земята се посипаха парченца. Извади лоста изпод палтото си и започна да дълбае дървото. След броени минути беше направил достатъчно голяма пролука, за да се добере до горната ключалка. Пъхна лоста, докъдето можеше да стигне, после натисна нагоре и настрани. Отвътре нещо изпука и ключалката се счупи. Зае се с втората ключалка. Рамката бързо стана на трески и лостът проникна през дървото.
Мики стъпи на стълбите и се запъти към кухнята. Там се бе случило всичко. На това място се бе родил Паркър — Паркър отмъстителят, Паркър ловецът и Паркър екзекуторът. Преди смъртта на съпругата и на дъщеря си той бе просто обикновен човек от улицата като всеки друг — полицай, но не особено добър; съпруг и баща, но не блестящ и в това си качество; мъж, който си пийваше, макар и недостатъчно, за да бъде наречен алкохолик, още не, но който през следващите години щеше да започне да се налива малко по-рано всеки следващ ден, докато накрая питието щеше да се превърне в начало, не в край на деня му; човек без конкретна цел в живота. И тогава през една декемврийска нощ съществото, станало известно като Пътника, влязло в тази къща и отнело живота на жената и на детето вътре, докато мъжът, който би трябвало да е тук и да ги защитава, киснел в някакъв бар и се самосъжалявал.
Смъртта на тези две същества му бе дала цел. Отначало ставаше дума за мъст, но тя отстъпи място на нещо по-дълбоко, на нещо много по-интересно. Ако бе само жажда за мъст, тя щеше да го съсипе, да го разяжда отвътре като рак и дори когато намереше освобождението, за което копнееше, болестта вече щеше да е обхванала сърцето му и щеше бавно да затъмнява човешката му природа, докато накрая тя щеше да изчезне завинаги, смалена и пропаднала. Не, Паркър си беше поставил по-висша цел. Беше човек, който не отвръща лесно поглед от страданието на другите, защото дълбоко в себе си намираше неговото съответствие. Съпреживяването го терзаеше. Нещо повече, беше се превърнал в магнит на злото или пък би било по-вярно да се каже, че частица зло, заровена някъде дълбоко в същността му, откликваше, натъкне ли се той на още по-голяма порочност, и го привличаше към нея, както и порочността — към Паркър.
И всичко това — родено в кръв.
Мики затвори вратата, светна фенерчето си и прекоси кухнята, без да поглежда нито наляво, нито надясно и без да възприема нищо от онова, което виждаше. Щеше да приключи посещението си с тази стая точно както беше направил Пътника. Искаше да върви по стъпките на убиеца, да си представи къщата, каквато я е видял убиецът и каквато я е видял Паркър през нощта, когато се е върнал у дома и е намерил накълцаните тела на съпругата и на детето си.
Пътникът влязъл през входната врата. Нямало следи от влизане с взлом. Сега коридорът беше празен. Мики го сравни с първата снимка, която бе донесъл със себе си. Беше подредил фотографите старателно и ги бе номерирал отзад, в случай че ги изпусне. На първата се виждаше коридорът, какъвто е бил някога: библиотечка отдясно и закачалка. На пода имаше махагонов цветарник, а до него — счупена саксия и някакво растение с оголен корен. Зад растението бяха първите стълби към втория етаж. Там имаше три спални, едната просто кутийка, и единствена малка тоалетна. Мики още не искаше да се качва там. Тригодишната Дженифър Паркър спяла на дивана в хола, когато влязъл убиецът. Имала слабо сърце и тъкмо то й спестило агонията на онова, което предстояло. Между момента на влизането на убиеца и на окончателното намиране на телата тя преживяла огромно отделяне на епинефрин в тялото си в резултат на вентрикуларни фибрилации на сърцето. С други думи, Дженифър Паркър умряла от уплах.
Майка й нямала този късмет. Имало борба, най-вероятно в кухнята. Тя успяла да се отскубне от нападателя, но само временно. Той я настигнал в коридора и я зашеметил, като блъснал лицето й в стената. Мики погледна следващата снимка: кърваво петно на стената отляво. Намери мястото, или поне така предполагаше, и прокара пръсти по него. След това коленичи и разгледа дъските на пода, плъзна длан по дървото точно както бе направила Сюзън Паркър, докато убиецът я влачел към кухнята. Коридорът бе само частично застлан с килим и краищата на дъските се виждаха и от двете страни. Някъде тук беше изгубеният нокът на Сюзън.