Обаче все още били добри ченгета, част от малобройната група полицаи, които правели повече от задължителния минимум, съпротивлявали се на всеобщата апатия, обзела полицията, отчасти поради широко разпространеното убеждение, че цивилните и офицерите в Лудницата, както било известно сред служителите на реда централното полицейско управление, са срещу тях. И не било изцяло невярно. Конфискуваш ли прекалено много дрога, ще привлечеш неприятно вниманието на шефовете. Направиш ли твърде много арести, ще те обвинят, че бъркаш в джоба на другите полицаи заради извънредните часове работа по обработване на документацията и придвижването й до съда. Затова било най-добре да си траеш и да напуснеш възможно най-бързо. В резултат все по-малко стари полицаи ставали наставници на новите попълнения. Поради дългогодишната си служба Джими и Уил на практика били най-старшите. Били част от цивилния отряд за борба с престъпността и работата им била опасна — патрулирали в райони с висока престъпност в очакване нещо да гръмне, най-често пистолет. За първи път и двамата сериозно обмисляли възможността да напуснат полицията.
В бара си намерили тихо ъгълче, откъснати от останалите от шумна тълпа мъже и жени в делови костюми, които празнували служебно повишение. След тази нощ Уил Паркър щял да бъде мъртъв, а Джими Галахър повече никога нямало да стъпи в „Питс“. След смъртта на Уил вече не можел да си спомня хубавите времена, които двамата преживели там. Нямало ги вече, били изрязани от паметта му. Вместо това виждал само Уил със студена бира до лакътя, вдигнал ръка, за да каже на Джими нещо, което щяло да си остане неизречено. Изражението му се променило, когато погледнал зад рамото на Джими и видял кой влиза в бара. Джими се обърнал, за да проследи погледа на приятеля си, но Ъпстийн вече бил съвсем близо до тях. Джими разбрал, че нещо не е наред.
— Трябва да си отидеш вкъщи — казал Ъпстийн на Уил. Усмихвал се, обаче думите му издали престореността на усмивката, а и той не гледал Уил в очите. Случайният наблюдател би сметнал, че равинът просто разглежда бутилките на бара и си избира питие, преди са се присъедини към компанията. Бил облечен с бял шлифер, закопчан догоре, и кафява шапка с червено перо на лентата. Доста бил остарял от последния път, когато Уил го видял на погребението на Каролайн.
— Какво има? — попитал Уил. — Какво се е случило?
— Не тук — казал Ъпстийн, а в същия момент бил сръган от Персон, едрия швед, звездата на нравствения отдел на полицията. Било четвъртък вечер и заведението било пълно с хора. Персон, който се извисявал над всички в бара, подавал чаши с алкохол над главите на хората зад гърба си и понякога ги поливал като на кръщене.
— Бог да те благослови, синко — отговорил той на нечий протест. Захилил се гръмко на собствената си шега и в този момент познал Джими. — О, ама това е рожденикът!
Джими обаче вече се изнизвал покрай него, следван от друг мъж, който Персон помислил за Уил Паркър, само че впоследствие, когато го разпитвали, твърдял, че е сбъркал или че не е сигурен за времето. Възможно е да е видял Джими по-късно, когато Уил вече не е бил с него, тъй като пътувал към Пърл Ривър.
Навън било студено. Пъхнали ръце дълбоко в джобовете си, докато се отдалечавали от „Питс“, от сградата на участъка, от познатите лица и подозрителните погледи. Спрели чак когато завили по посока „Сейнт Марк“.
— Помните ли Франклин? — попитал Ъпстийн. — Той беше главен лекар в клиниката в Геритсън. Пенсионира се преди две години.
Уил кимнал. Помнел притеснения човечец в малкия кабинет, един от участниците в заговора за пазене на мълчание, който все още не разбирал напълно.
— Снощи е бил убит в дома си. Някой здравата го е накълцал, преди да умре, за да го накара да проговори.