— Щеше ли да ми кажеш, ако не бях дошъл да те разпитвам?
— Не. Какъв смисъл има? — След това, изглежда, премисли. — Виж, не знам, четох за теб и слушах разказите за хората, които си намирал, за мъжете и жените, които си убил. Имаше нещо странно във всички тези случаи. Може би през последните няколко години си мислех, че е по-добре да ти кажа, за да… — Мъчеше се да намери точните думи.
— Какво „за да“?
Джими най-сетне реши как да се изрази, макар и мрачно:
— За да си готов за тях, когато отново се появят.
Двайсет и пета глава
Мобилният ми телефон иззвъня малко преди полунощ. Джими ми беше оправил леглото в свободната стая и аз седях на кухненската маса и все още се опитвах да осмисля разказа му. Почвата под краката ми вече не изглеждаше стабилна и не бях сигурен дали ще мога да остана изправен. Може би трябваше да се усъмня в разказа на Джими или поне да подходя скептично към някои подробности, докато лично не ги разследвам още малко, но не го направих. Дълбоко в сърцето си знаех, че всичко, което ми каза, е истина.
Погледнах екранчето на телефона си, преди да приема обаждането, но номерът бе непознат.
— Ало?
— Господин Паркър? Чарли Паркър?
— Да.
— Обажда се детектив Дъг Сантос от Шейсет и осми участък. Господине, бих искал да знам къде се намирате в момента?
Шейсет и осми участък покриваше района на Бей Ридж, където преди живеех със семейството си. Ченгетата от този участък, включително Уолтър Коул, първи пристигнаха на местопрестъплението в нощта, когато умряха Сюзън и Дженифър.
— Защо? — попитах. — Какво има?
— Моля ви, просто отговорете на въпроса ми.
— В Бруклин. В Бенсънхърст.
Тонът на гласа му се промени. Отначало бе само делови и рязък, а сега думите му прозвучаха по-тревожно. Не знам как се случи, но само за няколко секунди усетих, че съм станал евентуален заподозрян.
— Можете ли да ми дадете адреса? Бих искал да говоря с вас.
— За какво става дума, детектив? Късно е, а имах дълъг ден.
— Бих предпочел да ви го кажа лично. Адресът?
— Един момент.
Джими тъкмо се бе върнал от тоалетната. Изви въпросително вежди и аз закрих телефона с ръка.
— Полицай от Шейсет и осми участък. Иска да говори с мен. Имаш ли нещо против да се видя с него тук? Имам чувството, че ще ми трябва алиби.
— Разбира се — отговори Джими. — Как се казва?
— Сантос.
Джими поклати глава.
— Не го познавам. Малко е късно, но ако искаш, мога да завъртя няколко телефона и да разберем какво става.
Дадох адреса на Сантос. Каза, че до час ще пристигне. А в това време Джими започна да звъни на познатите си, макар че и Уолтър Коул оставаше вариант, ако неговите връзки не свършеха работа. Освен това изхвърли празните бутилки още докато водеше първия разговор, който се оказа достатъчен. Когато затвори, беше потресен.
— Извършено е убийство — каза.
— Къде?
— Няма да ти хареса. На „Хобарт“ 1219. Има мъртъв човек в кухнята на някогашната ти къща. Името му сигурно ще предизвика у теб смесени чувства — Мики Уолас.
Сантос пристигна половин час по-късно. Беше висок и мургав, вероятно на не повече от трийсет години. Имаше жадния вид на човек, твърдо решен да направи всичко в човешките възможности, за да се издигне максимално бързо в професията, и беше готов да мачка наред. Разочарова се, когато се оказа, че имам алиби за цялата вечер, при това осигурено от ченге. Все пак прие поканата за чаша кафе и макар да не се държа точно приятелски, все пак се поразмекна достатъчно, за да стане ясно, че вече не съм вероятен заподозрян.
— Познавахте ли този човек? — попита той.
— Възнамеряваше да пише книга за мен.
— А какво беше вашето отношение?
— Не беше добро. Опитах се да го разубедя.
— Нещо против да попитам как? — Ако Сантос имаше чувствителни като антени пипала, щяха да се размърдат в този момент. Може и да не бях убил Уолас лично, но пък имаше вероятност да съм наел някого, за да го стори.
— Заявих му, че няма да му съдействам. И се постарах никой друг да не му съдейства.
— Явно не е схванал намека. — Сантос отпи от кафето си. Остана приятно изненадан от вкуса му. — Хубаво кафе — отбеляза той пред Джими.
— „Блу Маунтин“ — поясни Джими. — Само най-доброто.