Травис и Сантос се спогледаха.
— Къде беше? — попитах.
— На гърдите му — отговори Сантос. — Написан с кръв. Предупредиха ни да си мълчим. Казвам ти, защото… — Той се замисли. — Ами, не знам защо ти казвам.
— Тогава какво беше всичко това вътре? Не вярвате, че е убийство от омраза. Знаете, че е свързано със смъртта на Уолас.
— Предупредиха ни първо да чуем твоята версия — каза Травис. — Нарича се „опипване на почвата“. Ние ти задаваме въпроси, ти не отговаряш, ние сме в задънена улица. Доколкото чувам, това е обичайната практика с теб.
— Знаем какво означава символът — каза Сантос, без да обръща внимание на Травис. — Намерихме един човек от Института по теология, който ни го обясни.
— Енохово „А“ — казах.
— Откога знаеш?
— Неотдавна. Не знаех, когато ти ми го показа тогава.
— С какво си имаме работа? — попита Травис и се поуспокои, когато разбра, че нито аз, нито Сантос ще налапаме въдицата му. — С култ? С ритуални убийства?
— И каква връзка имат с теб, освен факта, че си познавал и двете жертви? — попита Сантос.
— Не знам. Точно това се опитвам да разбера.
— Защо просто не те подложим на мъчения? — предложи Травис. — Разбирам какво го е тласнало онзи.
Не му обърнах внимание.
— Има един човек, който се казва Ейса Дюран. Живее в Пърл Ривър. — Дадох им адреса. — Разказа ми, че някакъв тип е оглеждал къщата му преди известно време и е разпитвал какво се е случило там. Ейса Дюран живее в къщата, където живеех аз, преди баща ми да се самоубие. Може би си струва да изпратите художник, който да нарисува портрет, който да изпита паметта на Дюран.
Сантос дръпна продължително от цигарата си и издуха дим към мен.
— Тези неща ще те убият — осведомих го.
— На твое място щях да се тревожа за собствената си тленност — отговори Сантос. — Допускам, че се криеш, но поне си включи проклетия мобилен. Не ни принуждавай да те завлечем в някоя килия и да те заключим, за да те пазим.
— Ще го пуснем ли? — попита невярващо Травис.
— Мисля, че засега няма да ни каже повече — обясни Сантос. — Нали така, господин Паркър? И то е повече, отколкото ще успеем да изкопчим от други хора.
— Пети отдел — обадих се.
Сантос се изненада:
— Знаеш ли какво представлява?
— А ти?
— Вероятно някакво секретно ниво, до което редовите полицаи като мен нямат достъп.
— Горе-долу. Не знам повече от теб.
— Кой знае защо не вярвам, че е истина, но предполагам, че засега можем само да чакаме, защото името ти сигурно е в същия списък като това на Джими Галахър и на Мики Уолас. А когато убиецът им се добере до теб, ще се наложи да караме в моргата или него, или теб. Хайде, ела, ще те хвърлим до метрото. Ще се радвам по-скоро да се разкараш от Бруклин.
Оставиха ме на спирката на метрото.
— Ще се видим — каза Сантос.
— Живи или мъртви — додаде Травис.
Гледах ги как се отдалечават. В колата не ми продумаха, но не ми пукаше. Бях твърде зает да размишлявам върху думата, изрязана на гърба на Джими Галахър. Откъде убиецът му бе стигнал до извода, че Джими е гей? Той бе пазил тайните си през целия си живот — своите и чуждите. Досетих се за сексуалната му ориентация само от неща, които майка ми каза след смъртта на татко, когато бях по-голям и по-зрял, а тя ме увери, че малцина от колегите на Джими знаят. Всъщност само двама човека знаели със сигурност, че Джими е гей, така ми каза. Един от тях беше баща ми.
Другият беше Еди Грейс.
Трийсет и втора глава
Вратата отвори Аманда Грейс. Косата й беше вързана хлабаво с червена лента и по лицето й нямаше никаква козметика. Беше облечена с анцуг и стара фланелка и бе плувнала в пот. В дясната си ръка държеше гумено бутало за отпушване на канали.
— Страхотно! — възкликна тя, когато ме видя. — Направо страхотно.
— Явно моментът не е подходящ.
— Можеше да се обадиш предварително. Сигурно дори щях да успея да прибера буталото.
— Бих искал пак да поговоря с баща ти.
Тя отстъпи назад и ме покани да вляза.
— Беше много изморен след предишното ти посещение. Важно ли е?
— Да, струва ми се.
— Става дума за Джими Галахър, нали?
— В известен смисъл.
Последвах я в кухнята. От мивката се носеше неприятна миризма и видях, че е пълна с мръсна вода, която не се оттича.
— Нещо е заседнало долу — каза Аманда. И ми подаде буталото. Свалих си сакото и се заех с мивката, а тя облегна хълбок на дъската и се зае да ме наблюдава.
— Какво става, Чарли?
— Какво имаш предвид?
— Гледаме новините. Видяхме какво се е случило в старата ти къща и чухме за Джими. Свързани са, нали?
Усетих, че водата се раздвижи. Отдръпнах се назад и видях, че започва да се оттича.
— Баща ти каза ли нещо по въпроса?
— Стори ми се тъжен заради Джими. Бяха приятели.
— Имаш ли представа защо са се отчуждили?
Тя отмести поглед.
— Мисля, че баща ми не одобряваше начина на живот на Джими.
— Това ли ти каза?
— Не, сама се досетих. Още не си отговорил на въпроса ми. Какво става?
Обърнах се към нея и приковах погледа и, докато тя не го отмести.
— Мътните да те вземат! — възкликна.
— Както ти казах, ще се радвам да поговоря няколко минути с Еди.
Изтри челото си видимо ядосана.
— Буден е, но е още в леглото. Ще се забави, докато се облече.
— Няма нужда да си създава толкова трудности. Можем да поговорим в стаята му. Няма да отнеме много.
Тя, изглежда, все още се чудеше дали е разумно да ми позволи да го видя. Усещах неловкостта й.
— Днес си различен — отбеляза.
— От какво?
— От последния път, когато беше тук. Май не ми харесва.
— Трябва да поговоря с него, Аманда. След това изчезвам и няма да има никакво значение дали някога си ме харесвала.
Тя кимна.
— Горе. Втората врата вдясно. Почукай, преди да влезеш.
В отговор на почукването ми на вратата на Еди Грейс се разнесе дрезгаво грачене. Завесите в стаята бяха дръпнати и вътре миришеше на болест и на разложение. Главата на Еди Грейс беше подпряна на две големи бели възглавници. Беше облечен с раирана пижама и мъждивата светлина някак подчертаваше бледността на кожата му и тя сякаш леко сияеше. Затворих вратата зад гърба си и сведох поглед към него.
— Пак си тук — каза той. По лицето му пробяга намек за усмивка. Беше по-скоро неприятно и многозначително, злобно изражение. — Така и допусках.
— Защо?
Дори не се опита да излъже:
— Защото са дошли за теб и ти си изплашен.
— Знаеш ли какво са причинили на Джими?
— Мога да се досетя.
— Целият е издълбан, изтезаван е и после е бил убит и всичко това, защото е запазил поверените му тайни, защото е бил истински приятел на мен и на баща ми.
— Трябвало е да избира приятелите си по-внимателно.
— Сигурно. Ти си му бил приятел.
Еди тихо се засмя. Прозвуча така, сякаш въздух минава през труп, и миришеше също толкова отвратително. Смехът предизвика пристъп на кашлица и той посочи към покритата пластмасова чашка върху шкафчето си, каквато използват децата — чашка с извита човка с дупка, за да пият по-лесно. Подадох му я и той засмука. Едната му ръка докосна моята и студенината й ме учуди.
— Аз наистина му бях приятел — каза Еди. — Но после той разказа на баща ти и на мен какъв е и тогава го отрязах. Той е педал, не е никакъв мъж. Отвращаваше ме.
— Отряза го значи?
— Щях да отрежа и топките му, ако можех. Искаше ми се да разкажа на всички какъв е. Не бива да носи тази униформа.
— И защо не го направи? — попитах.
— Защото те не искаха.
— Кои те?
— Анмаел и Семиаза, макар че не се наричаха така, не и първия път, когато дойдоха при мен. Така и не научих името на жената. Тя не говореше много. Мъжът се представи като Питър, но по-късно научих кое е истинското му име. Говореше предимно той.
— Как те намериха?
— Имах слабост. Не като тази на Джими, имах мъжка слабост. Падах си по млади. — Отново се усмихна. Устните му бяха напукани, а зъбите, които му бяха останали, бяха загнили във венците. — Момичета, не момчета — продължи той. Никога момчета. Те научиха. Така правят — намират ти слабото място и го използват срещу теб. Морков и пръчка — заплашиха да ме издадат, но ако им помогнех, и те щяха да ми помогнат. Дойдоха при мен, след като баща ти започна да се вижда с Каролайн Рос. Не знаех какви са, научих впоследствие. — Очите му проблеснаха и за миг доби уплашено изражение. — О, научих, и то как! Разказах им за онази жена Рос. Знаех за нея, бях партньор на баща ти в деня, когато той се запозна с нея, и ги видях заедно. Анмаел искаше да разбере къде е тя. Не попитах защо. Разбрах къде я е скрил Уил в Ъпър Ист Сайд. След това Анмаел умря, а жената изчезна. После баща ти и Джими непрекъснато местеха Каролайн Рос, много правеха скрито-покрито. Казах на Семиаза да следи Джими, защото баща ти му има доверие повече, отколкото на всеки друг. Мислех си, че искат само да я проследят, може би да откраднат детето. Бях не по-малко учуден от всички останали, когато я убиха.