Выбрать главу

— Дявол да го вземе! Значи и невидими врагове имаме? — запита граф Дьо Вилие.

— Не е точно така, господин Луи, но съм нащрек. В тази минута преминаваме ловните полета на племената, враждебно настроени към французите и, кой знае, може някой да дебне от засада.

— О-о! Сега разбирам вашата предпазливост.

В тази минута почти неуловим шум, подобно плясък на вода, се чу недалеч от лодката.

Изминаха две-три минути и шумът от лодката отново се повтори, но вече на друго място.

Ловецът се наведе над индианеца и двамата си размениха думи с глас, тих като дихание.

Индианският вожд пусна веслото, съблече наметалото си от бизонова кожа, стегна пояса си, в който затъкна само нож за скалпиране, и се плъзна във водата. Берже веднага заповяда на младите хора да вземат веслата, за да задържат лодката неподвижна.

След това ловецът, наведен с цялото си тяло напред, постави пръста си на спусъка на пушката с неподвижен поглед, сякаш искаше да пробие мрака.

Любопитството на двамата офицери беше силно възбудено. Те нищо не разбираха от движенията на своите водачи, но усещаха, че в тази минута близо до тях става нещо важно и че ги дебне сериозна опасност.

Много им се искаше да узнаят какво се е случило, но се страхуваха да не би с излишно движение да провалят плановете на водачите си.

Изведнъж в тишината се разнесе сподавен вик.

Макар този вик да беше много слаб, бе тъй болезнен, че французите потрепераха от ужас.

В същата минута водата закипя, лодката се наклони леко вляво и в нея скочи човек.

Това бе Тънкия слух — индианският вожд. В едната си ръка той държеше ножа, а с другата, с победоносен вик, размахваше окървавената коса.

Вождът размени няколко думи с Берже, след което улови веслата и лодката отново заплава срещу течението.

— За Бога! — извика графът. — Какво се е случило? Войниците се бяха събудили; те също се вслушваха.

— Ех — равнодушно отвърна Берже, — няма защо да се безпокоим, бях предвиждал, че ще се случи това.

— Какво всъщност се е случило? — запита баронът.

— Ето ви с две думи това, което се случи. Англичаните държат разузнавачи по цялото протежение на нашата граница. Въпреки предпазните мерки, които взехме, бях почти уверен, че няма да можем да се промъкнем през тази линия от разузнавачи, без да ни забележат или в краен случай да не попаднат на дирите ни. Така именно се и случи: един от разузнавачите ни забелязал и се спуснал от брега във водата, за да ни разгледа по-отблизо. За негово нещастие обаче ние с вожда бяхме нащрек… И ето, намерил се е лице срещу лице с вожда, който го е убил безмилостно и е снел скалпа му, според обичая на червенокожите. Този индианец е делавър, а войните на това племе ходят по единично, особено когато се отнася до засада.

— Добре — каза графът, — а сега какво мислите да правите?

— Това, което правим и сега — да продължим, колкото се може по-бързо, нашия път по водата.

— Ами ако се натъкнем пак на неприятелски разузнавачи?

— Толкова по-зле ще бъде за тях. Но аз не мисля, че това ще се случи. Сега се намираме сравнително в безопасност, преминахме линията и странно би било, ако срещнем тук какъвто и да е враг, бял или червенокож.

Но тук съдбата като че ли бе пожелала да даде на ловеца урок и да докаже, че той се лъже: във водата се чу силен шум на недалечно разстояние пред лодката.

— Е? — извика графът. — Това пък какво е?

Ловецът се ослуша една или две секунди, безгрижно се изправи и погледна индианеца.

— Още един враг. — отговори той.

През това време лодката забави своя ход. Шумът все се усилваше и всяка минута се чуваше по-близо.

Канадецът, който бе в доста весело настроение, отвори своята ловджийска торба и извади оттам неголямо дърво с топка; това беше така нареченото „гнило дърво“, което индианците наричат окол.

Берже прикрепи дървото на самия нос на лодката.

Младите хора внимателно следяха всички тези приготовления, от които съвсем нищо не разбираха.

— Сега следете внимателно онова, което ще видите — каза им ловецът, като поставяше на дървото топка от кълчища, напоени с уиски, което пламна и по този начин я превърна в ярко светещ факел.

Над реката се образува широк кръг светлина, центърът на който беше лодката.

— Погледнете — каза Берже, като протегна ръка. — Виждате ли ей там?

— Е! — извика графът. — Наистина… Но какво е това? Струва ми се, че там нещо мърда…

— Това е сива мечка, която преплува реката, и нищо друго.

— Тъй, тъй, тъй! — промълви баронът, потривайки ръце. — Месото на сивите мечки, казват, било много вкусно.

— Забележително!… Но по-напред тя трябва да се убие.

— Това е вярно! Тя, изглежда, идва насам.