— Жената често е по-опасна от мъжете, приятелю. Освен това във връзка с този случай получих специално нареждане от господин Менесвил и няма да се поколебая да изпълня дълга си.
Граф Дьо Вилие извърна глава, за да прикрие объркването си.
— Интересно е да научим — продължи господин Дьо Контъркьор — какви други новини ни носите.
— Когато англичаните научили, че ги заплашва нападение, изпратили четирима куриери по четири различни пътя. Всеки от тях носел молба до губернатора на Вирджиния за по-скорошно изпращане на подкрепления от хора, храни и боеприпаси.
— Дявол да го вземе! Но всичко това е твърде печално! — въздъхна комендантът.
— Да, ако куриерите бяха успели да изпълнят възложената им задача — продължи Изгнаника с оттенък на неподражаема ирония. — Но по едно странно стечение на обстоятелствата и четиримата са попаднали в ръцете на нашите индиански горски скитници и телеграмите са загинали заедно с тях.
— Ето това е малко по-добре!
— Още не съм казал всичко. Във форта се чувства недостиг от провизии и боеприпаси. Между другото барутът им е развален. Самото оръжие също е в доста лошо състояние. Освен това каквото и да говорят, но тези герои се страхуват от нашето нападение.
— Така че?… — додаде капитанът.
— Така че съм убеден, че ако ги нападнем бързо и особено със силен отред, няма да издържат на натиска и ще бъдат разбити.
— Браво! — извика графът. — И аз мисля така. Тръгваме тази вечер!… Жан-Пол, щом свършите с коменданта, бъдете така добър да дойдете в моята стая. Искам да поговоря с вас. А сега, ако разрешите, тъй като нямам какво друго да кажа освен ако господин комендантът не се нуждае от мене…
— Ни най-малко, напълно сте свободен… И така, до довечера, господа.
Господин Дьо Контъркьор изпрати посетителите си до вратата на кабинета.
Жан-Пол последва капитана.
Пред вратата на стаята си граф Дьо Вилие намери Златния клон и му заповяда да не пуска никого. После затвори след себе си, предложи стол на Изгнаника и веднага пристъпи към разговора си с него като човек, който бърза да свърши някаква работа, гнетяща сърцето му.
— Милостиви господине, не зная кой сте и няма да ви питам — това почти не ме интересува… Но откакто съдбата ни събра, вие винаги сте ми се притичвали на помощ и сте проявявали такава преданост, която според мен с нищо още не съм заслужил.
— Виновен съм, капитане! Моля ви, да възстановим фактите. За пръв път се срещнахме, когато спасихте живота ми.
— Така е, но тъй като оттогава вие успяхте да ми направите същата услуга, значи сме квит.
— Може би… Продължавайте.
— Имам към вас една молба, от която зависи щастието в целия ми живот. Ще говоря направо: аз обичам вашата дъщеря!
— Това го зная — отговори Изгнаника много сериозно. — Тя ми е говорила за вас, а и аз сам съм се убедил в чувствата ви към нея.
— Нито в неин, нито в мой интерес е било да пазим от вас в тайна любовта си — силна и искрена. Произхождам от старинен и почтен род.
— Познавам семейството ви, да, познавам го… — въздъхна Изгнаника.
— Така ли? — учуди се графът.
— Да, като другите — побърза да отговори бащата на Анжела с престорено равнодушие.
— Искам ръката на вашата дъщеря!
— А знаете ли как ме наричат тук?
— Това не ме засяга! Вие сте човек сърдечен, прям и честен. Господин Дьо Контъркьор изпитва към вас голямо уважение. Дори и да сте извършили нещо нередно, то засяга само вас… Ако ви се е случило някакво нещастие, мога само да ви съчувствам… Не сме в Европа… Тук уважават човека само заради това, което е всъщност. Вашата дъщеря е ангел, аз я обичам и искам ръката й.
— Твърдо ли сте решили, граф Дьо Вилие?
— Да!
— И никога няма да ме разпитвате за прякора и за миналото ми?
— Никога!
— Ще ми позволите ли да живея, както аз искам?
— Разбира се!
— Щом е така, граф Дьо Вилие, аз ви давам ръката на дъщеря си Анжела, но помнете — на Анжела, дъщерята на Жан-Пол, на Изгнаника!
Сърдечно ръкостискане „подпечата“ този странен договор. Графът зададе само още един въпрос:
— Тръгвам на експедиция с изключително важно значение за по-нататъшния ми живот. Желая моята сватба да стане във форта Necessite, щом го завладея. Имам някои лични причини да постъпя по този начин.
— Досещам се! Говорете без страх! Поемам цялата подготовка на сватбата. В самия ден на превземането на форта там ще видите дъщеря ми и мене, както и мисионера за извършване тайнството на брака.
— Добре! До скоро виждане, татко!
— Не ме наричайте така! — продума Жан-Пол разтреперан.
— Защо? — учуди се графът.