Точно тогава повикаха Пат по телефона и докато той говореше, чух, че Дебелака изказваше някакво предположение на медицинския експерт, което ме накара да се изправя на нокти.
Дебелака казваше:
— …съвсем елементарно убийство. Били са пияни и са се скарали за нещо. В момент на просветление е сложил пистолета в ръката му, за да изглежда като самоубийство. След това се е натряскал с уиски, за да може историята му да изглежда правдоподобна.
Медицинският експерт наклони глава.
— Доста разумна версия.
— Ти, мръсен, дебел негодник!
Изхвърчах от креслото като куршум от скорострелно оръжие и го изритах в кокалчетата. Нямаше значение, че беше ченге, щях да му издълбая трета дупка в носа, ако Пат не беше пуснал телефона и не бе застанал помежду ни. Този път той ме хвана за ръката и не ме пусна, докато не довърши разговора си. Когато тялото беше сложено на носилката и изнесено, Пат разкопча шлифера си и ми кимна да седна на леглото.
Седнах.
Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, той говореше повече на цивилните полицаи, отколкото на мен. Думите му излизаха с труд, но това беше не защото се спъваше в тях.
— Очаквах това, Майк. Ти и твоят проклет пистолет винаги сте били близо до това да си навлечете неприятности.
— Задръж, Пат. Прекрасно знаеш, че не съм го застрелял.
— Така ли мислиш?
— По дяволите, трябва да…
— Сигурен ли си, че не си?
— Стаята му беше изолирана от моята, а и аз бях толкова пиян, че дори не съм чул изстрела. Можеш да направиш парафинова проба на тялото, която ще потвърди думите ми. Аз ще настоявам за такава и това ще реши въпроса. За какво се джавкаме?
— За теб и твоето проклето желязо, ето какво! Ако той наистина се е самоубил, ти ще изхвърчиш на улицата без разрешително. Там горе не харесват хората, които носят огнестрелно оръжие и не знаят мяра в алкохола.
Този път ме накара да изстина. Очите му огледаха стаята, спряха се на дрехите, хвърлени на облегалките на столовете, на празните бутилки но перваза на прозореца, на угарките от цигарите, разхвърляни навсякъде по пода. Пистолетът ми лежеше на масата заедно с един празен пълнител, бяла пудра покриваше отпечатъците от пръстите.
Пат притвори очи и изкриви лицето си в недоволна гримаса:
— Да тръгваме, Майк.
Навлякох шлифера върху празния кобур и се наместих между двамата на задната седалка, готов за пътуването до главното управление. В задния си джоб имах квитанция за паркиране, така че не се тревожех за бричката си. Дебелака ме изгледа с поглед, в който се четеше надеждата да припадна и да ме изрита на някой завой. Беше грубо от моя страна, но трябваше да го разочаровам.
Поне за едно нещо бях доволен, че имах приятел в управлението. Пат сам се погрижи за тестовете и ме остави да вися долу, докато не подготвиха отчета с резултатите от тях. Бях напълнил половината пепелник с фасове, когато той се върна.
— Какво показаха изследванията? — попитах го аз.
— Засега си чист. По тялото са намерени частици от изгорял барут.
— Това улеснява нещата.
Веждите му се повдигнаха.
— Така ли мислиш? Окръжният прокурор иска да си поприказвате малко. Изглежда, си успял да намериш най-неподходящия хотел за сцена на представлението си. Управителят вдигна страшна врява, която е стигнала до ушите на голямото началство. Готов ли си?
Станах и го последвах към асансьора, като проклинах късмета си, че се бях накиснал със стария си приятел. Какво, по дяволите, му беше станало? Щеше да бъде много по-лесно, ако бе скочил през проклетия прозорец.
Асансьорът спря и ние излязохме. Нямаше да бъде зле, ако тук имаше орган, свирещ погребална музика. Бях в настроение точно за такъв тип развлечения.
Окръжният прокурор беше човек, който имаше определено чар, само че този път наоколо нямаше нито един фотограф. Лицето му сякаш бе надянало на себе си най-добрия модел от последното ревю за саркастична конфекция, а в думите му имаше лед. Каза ми да седна. Самият той се разположи на ръба на бюрото. Докато Пат излагаше подробностите по случая, той не сваляше поглед от мен, нито пък се опита да смени израза на лицето си. Ако си мислеше, че бе проникнал под кожата на черепа ми с професионалния си поглед, трябваше да опита някоя друга мисъл. Тъкмо смятах да му кажа, че прилича на жаба, когато той си отвори устата:
— В този град е свършено с вас, мистър Хамър. Предполагам, че знаете това.