— Мислех, че си решил да останеш последният добър човек в Стирия.
— Опитвах да постъпвам правилно, но в Севера не можеш да си извоюваш име, ако не извършиш няколко мрачни дела, и аз дадох моя дял. Бил съм се с Черния Дау, Крумок-и-Фейл и Кървавия Девет. — Той изсумтя. — Мислиш, че тук сте коравосърдечни? Трябва да видиш зимите в родината ми. — Имаше нещо в изражението му, което не бе виждала досега, нито пък го очакваше. — Искам да бъда добър. Но ако ти трябва от другото, определено знам как. — Настъпи тишина, двамата се гледаха. Той до прозореца, тя излегната на леглото с една ръка зад главата.
— Ако наистина си толкова студено копеле, защо се върна за мен? В „Кардоти“?
— Защото ми дължиш пари.
Не беше сигурна дали се шегува.
— Направо ме сгря.
— Освен това си най-добрият ми приятел в тази шибана страна.
— А дори не те харесвам.
— Все още се надявам, че ще ме харесаш.
— Знаеш ли? Може пък и да стане.
Можеше да види усмивката му на светлината от прозореца.
— Пусна ме в леглото си. Остави Фърли и другите в къщата. Ако не те познавах, щях да реша, че съм успял да ти предам малко милосърдие.
Тя се протегна.
— Може би под тази корава, но красива обвивка, аз си оставам нежната фермерска дъщеря, която иска да прави добро. Замислял ли си се за това?
— Не бих казал.
— Пък и какъв избор имам? Ако ги изхвърля, ще вземат да се разприказват. Така е по-добре, защото са ни задължени.
— Най ще е безопасно, ако са обратно в калта.
— Тогава защо не слезеш и не свършиш работата, убиецо? Няма да е проблем за герой, носил багажа на Черния Нау.
— Дау.
— Все тая. Ама първо си обуй панталоните, а?
— Не казвам, че трябваше да ги избием. Просто посочвам фактите. Милостта и страхливостта са едно и също.
— Не се тревожи, ще направя каквото трябва. Винаги съм го правила. Но не съм Морвийр. Няма да убия единайсет фермери, защото ми причиняват неудобство.
— Радвам се да го чуя. Но нямаше нищо против смъртта на всичките хора в банката, стига един от тях да беше Мотис.
Тя се намръщи.
— Това не влизаше в плана.
— Нито пък жертвите в „Кардоти“.
— И там нещата не се развиха, както бях планирала, ако не си забелязал.
— Забелязах аз. Нали те наричат Касапина на Каприл? Какво се случи там?
— Каквото трябваше. — Помнеше как яздеше в здрача и притеснението си, когато видя пушека над града. — Да го правиш и да го харесваш са различни неща.
— Но резултатът е един и същ, нали?
— Ти пък какво знаеш? Не помня да беше там. — Отърси се от спомена и стана от леглото. Приятната топлина от последната лула изчезваше и тя се почувства неудобно в белязаната си кожа, докато минаваше през стаята пред погледа му, гола, с изключение на ръкавицата на дясната ръка. Градът с кулите и пожарите се простираше надалеч, замъглен от стъклото на затворената част. — Не те взех, за да ми припомняш за грешките. Направила съм достатъчно.
— Кой не е. А защо ме взе?
— Защото имам ужасна слабост към яки мъже с малко мозък, защо иначе?
— Опитвам да не мисля, защото малкото мозък ме заболява. Но пък почвам да усещам, че не си толкова корава, колкото се изкарваш.
— Че кой е? — Тя посегна и докосна белега на гърдите му. Пръстът й пробяга по космите и набръчканата кожа.
— Всички си носим белезите. — Той плъзна ръка по следата на бедрото й и коремът й се сви. Познатият страх и възбуда на комарджията, примесени с леко отвращение.
— Някои са по-тежки от други. — Думите киселееха в устата й.
— Това са просто белези. — Палецът му пробяга по раните на ребрата. — Не ме притесняват.
Монца свали ръкавицата и тикна осакатената си ръка пред лицето му.
— Така ли?
— Да. — Големите му ръце се сключиха нежно около нейната. Тя се стегна и почти я издърпа. Дъхът й се бе накъсал, сякаш го бе хванала да гали труп. Той започна да разтрива скованата длан, болящия палец, извитите пръсти, чак до връхчетата. Изненадващо нежно. Изненадващо приятно. Тя затвори очи, отвори уста и разпери пръсти.
Почувства го по-близо, топлината му, дъха на лицето й. Напоследък нямаха много шансове за баня, така че той понамирисваше. Пот, кожа и лек дъх на загниващо месо. Остро, но не съвсем неприятно. Знаеше, че и тя е мръсна и мирише. Лицето му се отърка в нейното, брадясалите бузи, твърдата челюст. Тя се усмихна, а кожата й настръхна от ветреца, носещ познатата миризма на горящи сгради.
Едната му ръка още държеше нейната, другата се прокрадна по хълбока, към гърдата и започна нежно да търка зърното й. Малко непохватно, но все пак беше приятно. Другата й ръка се спусна към члена му, готов и втвърден. Тя вдигна единия си крак и го подпря на перваза на прозореца. Пръстите му се вмъкнаха между краката й.