— Отрови ли, сержант Пело? — Лангриер се почеса по врата. — Това е много подозрително.
— Мога да обясня. — Устата на Монца беше пресъхнала. Знаеше, че не може. Не и така, че да й повярват.
— Ще получиш възможност. В двореца. Оковете ги.
Тръпката се намръщи, когато мъжът с брадвата го изправи на крака и окова ръцете му. Един от другите хвана ръката на Монца и я изви болезнено.
— У! Боли! — Издърпаха я от леглото и я бутнаха към вратата. Стъклената статуя на Бена гледаше от нишата си. Толкова за домашните духове. — Няма ли да ни дадете някакви дрехи?
— Не виждам защо. — Избутаха я на стълбището под светлината на фенера. — Чакай тук. — Лангриер клекна и се намръщи на белезите по бедрото й. Розовите точки на шевовете почти бяха избледнели. Сръчка я с палец, сякаш проверяваше парче месо при касапина. — Пело, виждал ли си някога такива белези?
— Не.
Тя погледна Монца.
— Откъде ги имаш?
— Бръснех си оная работа и ми трепна ръката.
Жената се разхили.
— Хареса ми. Смешно е.
Пело също се хилеше.
— Да, смешно е.
— Добре, че имаш чувство за хумор. — Лангриер се изправи и изтупа коленете си. — Ще ти потрябва. — Удари я по главата с разперена длан и я събори по стълбите. Монца се претърколи и падна на рамо, удари си носа в стената. Надигна глава като пияница. Стълбището се люлееше пред очите й. Усещаше вкус на кръв. Изплю я, но устата й се напълни отново.
— Мамка му!
— Нямаш ли още смешки? Имаме още няколко етажа, ако ще ми се правиш на остроумна.
Нямаше. Остави се да я изправят и изстена от болката в рамото.
— Какво е това? — Усети как измъкнаха пръстена от средния й пръст. Лангриер се усмихна и вдигна блестящия рубин към светлината.
— Отива ти — каза Пело. Монца мълчеше. Ако можеше да се отърве само с пръстена на Бена, щеше да е късметлийка.
По останалите етажи имаше още войници, претърсваха кулата. Събориха един от сандъците на Морвийр и се разнесе трясък на счупено стъкло. Дей седеше на леглото с разрошена коса и вързани ръце. Монца засече погледа й, но нямаше време за жалост. Момичето поне беше с дрехи.
Избутаха я в кухнята и тя се подпря задъхано на стената. Вече не й пукаше, че е гола. Фърли беше там, както и брат му. Лангриер отиде до тях и извади кесията си.
— Май сте прави. Шпиони са. — Започна да отброява монети в шепата на фермера. — По пет монети за всеки. Херцог Салиер е благодарен за бдителността ви, граждани. Каза, че има още?
— Още четирима.
— Ще поставим кулата под наблюдение и ще ги приберем. Вие по-добре се подслонете другаде.
Монца гледаше как Фърли прибира парите, ближеше кръвта от носа си и размишляваше докъде я е довело милосърдието. Продадена за пет монети за всеки заловен. Бена сигурно щеше да е разярен от ниската си цена, но тя имаше по-сериозни проблеми. Фермерът я изгледа за последно, докато я извличаха през вратата. В очите му нямаше вина. Може би вярваше, че е направил най-доброто за семейството си. Може би се гордееше, че е проявил кураж и гражданска доблест. Може би имаше право.
Явно думите на Вертурио бяха верни. „Милостта и страхливостта са едно и също“.
Странната двойка
Морвийр определено смяташе, че напоследък прекарва твърде много време по таваните. Това, че този беше изложен на природните стихии, не помагаше на положението. Голяма част от покрива на сградата липсваше и студеният вятър духаше право в лицето му. Напомняше твърде много на онази неприятна пролетна вечер, когато две от най-хубавите момичета в сиропиталището го подмамиха на покрива и го заключиха по пижама. На сутринта го откриха с посинели устни и замръзнал почти до смърт. Всички му се смееха.
Компанията също не беше много приятна. Шило Витари клечеше в мрака, косата й стърчеше на фона на нощното небе, далекогледът бе притиснат към едното й око. Градът гореше. Войната може и да беше добра за бизнеса, но Морвийр предпочиташе да е на една ръка разстояние. Всъщност доста по-далече. Обсаденият град не беше място за джентълмени. Липсваше му овощната градина. Дюшеците с гъши пух. Опита да издърпа яката си по-нависоко и съсредоточи вниманието си върху двореца на херцог Салиер, който стърчеше на острова насред бързо течащата Визер.
— Не мога да разбера защо човек с моите таланти е натоварен с такава разузнавателна мисия. Аз не съм генерал.
— Разбира се, че не си. Ти убиваш в много по-малки размери.
Морвийр се намръщи.
— Ти също.
— Определено. Но аз не се оплаквам.
— Не ми е приятно, че съм натикан в центъра на война.
— Това е Стирия. През пролетта. Естествено, че има война. Давай да измислим план и да се прибираме.