Морвийр погледна отвесната стена и се намръщи.
— Сигурна ли, че можеш да закрепиш кука там?
— Мога да закача кука към задника на муха. Тревожи ме, че ти няма да удържиш лодката.
Нямаше да се остави така.
— Предизвиквам те да намериш по-кадърен гребец! Мога да удържа лодката и в два пъти по-силно течение, но няма да се наложи. Мисля да забия клин в стената и да закотвя лодката за цяла нощ.
— Умно.
— Умно ли? Това е гениално! — Сърцето му се бе разтуптяло от спора. Може и да не харесваше Витари, но компетентността й беше неоспорима. В тези обстоятелства не можеше да иска по-кадърен спътник. Освен това беше и красива, по собствен начин, с коравата дисциплина на сестрите в приюта…
Тя сякаш разчете мислите му и очите й се присвиха.
— Надявам се, че няма да направиш същото предложение като последния път, когато работихме заедно.
Морвийр настръхна.
— Уверявам те, че няма да се повтори!
— Добре. Защото по-скоро бих изчукала таралеж.
— Обясни предпочитанията си и предния път! — отвърна той остро и побърза да смени темата. — Няма смисъл да се мотаем. Трябва да намерим лодка. — Хвърли един последен поглед към двамата и понечи да се изправи. — Кой е този? — Някакъв мъж крачеше дръзко към портите. Морвийр усети как сърцето му потръпна. Нямаше как да сбърка наперената походка. — Коска. Какво е замислил дъртият пияница?
Наемникът вървеше наперено, сякаш дворецът беше негов, а не на Салиер. Спря пред стражите и заговори нещо.
— Какво ли казва?
— Не можеш ли да четеш по устните? — измърмори Витари.
— Не.
— Интересно, че има област, в която да не си световен експерт. Стражите го спират.
— Естествено! — Това беше ясно от алебардите, насочени към гърдите на Коска. Старият наемник свали шапката си и се поклони.
— Той отговаря… казвам се Никомо Коска… известен наемник… и идвам… — Тя смъкна далекогледа и се намръщи.
— Да?
Очите на Витари се стрелнаха към него.
— И идвам на вечеря.
Мрак
Пълен мрак. Монца не би могла да види и ръката си, дори да беше пред лицето й. Не че можеше въобще да помръдне ръце.
Бяха оковали китките й към тавана, а краката към пода. Ако се отпуснеше изцяло, пръстите й едва стъпваха на влажните камъни. Ако пък се надигнеше на пръсти, можеше да намали пулсиращата болка в ръцете, ребрата и тялото си. Уви, прасците й бързо започваха да се схващат и се налагаше отново да увисне на разранените си китки. Беше агонизиращо, унизително, ужасяващо, и най-лошото — тя знаеше, че оттук нататък ще става само по-зле.
Не беше сигурна къде е Дей. Ако примигнеше с големите си очи, пролееше някоя сълза и кажеше, че не знае нищо, сигурно щяха да й повярват. Имаше такова лице, на което хората вярваха. За разлика от Монца. Но пък тя вероятно и не заслужаваше да й вярват. Тръпката се чуваше отстрани. Извиваше се на веригите и псуваше на северняшки и стирийски.
— Шибана Стирия. Шибан Восула. Мамка им…
— Стига! — изсъска му тя. — По-добре… си пази силите.
— Мислиш ли, че ще ни помогне?
Монца преглътна.
— Няма да навреди. — Но и нямаше да помогне. Нищо не можеше да им помогне.
— В името на мъртвите, страшно ми се пикае.
— Ами пикай де — извика тя. — Какво ти пука?
Изръмжаване. Звук от плискащата се по камъните пикня.
Щеше да се присъедини към него, ако мехурът й не беше свит от страх. Изправи се отново на пръсти. Китките й все едно щяха да се откъснат, гърдите й горяха при всяко вдишване.
— Имаш ли план? — Думите на Тръпката заглъхнаха в мрака.
— Какъв шибан план да измисля? Те смятат, че сме шпиони и работим за враговете им. Сигурни са! Ще опитат да ни накарат да проговорим и след като разберат, че няма да чуят каквото искат, ще ни убият! — Животинско изръмжаване и ново издрънчаване на веригите. — Мислиш ли, че дърпането ще ти помогне?
— А какво да правя? — Гласът му беше натежал, сякаш щеше да се разплаче. — Да си вися и да чакам да почнат да ни режат?
— Аз… — Усети познатото напиране на сълзи в собственото си гърло. Нямаше никаква представа как да се измъкнат. Беше безпомощна. Колко по-безпомощен може да си от това да висиш гол и окован в този мрак? — Не знам — прошепна тя. — Не знам.
Чу се изщракване и Монца обърна глава. Вратата се отвори и я заслепи светлина. По каменните стъпала заслиза някой с трепкаща факла в ръка. Не, двама бяха.
— Да видим какво става, а? — Женски глас. Лангриер, тази, която ги бе заловила. Която я блъсна по стълбите и й взе пръстена. Другият беше Пело, с мустаците. Бяха облечени като касапи — с оцапани престилки и ръкавици. Пело обиколи стаята и запали още факли. Можеха да използват и лампи. Но факлите изглеждаха по-зловещо. Не че Монца се нуждаеше от допълнително стресване. Светлината пропълзя по влажните, обрасли със зелен мъх стени. Имаше две маси с железни инструменти. Много неприятно изглеждащи инструменти.