По̀ й харесваше, като беше тъмно.
Лангриер се наведе и раздуха въглените в един мангал. По кръглото й лице заигра оранжево сияние. Пело се намръщи.
— Кой от вас се изпика?
— Той — отвърна Лангриер. — Не че има значение. — Монца видя, че слага няколко железа в огъня, и гърлото й се сви съвсем. Хвърли поглед към Тръпката, който не каза нищо. Нямаше какво. — Най-вероятно след малко и двамата ще се опикаят.
— Лесно ти е на теб, няма ти да чистиш.
— Чистила съм и по-лошо. — Тя погледна Монца отегчено. Без омраза. Без емоция. — Пело, дай им вода.
Мъжът им предложи стомна. Трябваше да се изплюе в лицето му, да го напсува, но беше жадна и заряза гордостта. Отвори уста и отпи. Закашля се, отпи още, водата потече по шията и гърдите й и закапа по студените камъни между босите й крака.
Лангриер я изчака да си поеме дъх.
— Виждате, че и ние сме хора. Но ако трябва да съм честна, това вероятно ще е последната добрина, ако не сътрудничите.
— Война е. — Пело предложи стомната на Тръпката. — Война, а вие сте на другата страна. Нямаме време за нежности.
— Дайте ми нещо — продължи Лангриер. — Нещо малко, което да предложа на полковника и да ви оставим на мира за известно време.
Монца я погледна в очите и се опита да говори максимално убедително.
— Ние не сме с Орсо. Напротив. Тук сме…
— Имате негови униформи, нали?
— Само в случай, че пробият стените. Тук сме, за да убием Ганмарк.
— Генералът от Съюза? — Пело вдигна вежди към Лангриер, която вдигна рамене.
— Или е така, или работят за Талинс. Може да искат да убият херцога. Кое ти се струва по-вероятно?
Пело въздъхна.
— Работим това от дълго време и в девет от десет случая очевидният отговор е верен.
— Девет от десет. — Лангриер разпери извинително ръце. — Пробвай с нещо по-добро.
— Нямам по-добро — изсъска Монца през зъби. — Това е…
Ръкавицата на Лангриер се заби внезапно в ребрата й.
— Истината! — Другата я удари отстрани. — Истината! — Нов удар в корема. — Истината! Истината! Истината! — Слюнката й летеше в лицето на Монца, докато я млатеше. Хриповете на Муркато отекваха във влажното помещение.
Не можеше да направи нищо. Да смъкне ръце, да се превие, дори да си поеме въздух. Беше безпомощна като труп на кука. Когато Лангриер спря, тя потръпна за момент, полюшвайки се на веригите. След това повърна водата, пое си отчаяно дъх и застена. Висеше като мокър чаршаф. Косата й беше прилепнала към лицето. Дишаше като пребито куче, но не можеше да спре и не й пукаше.
Ботушите на Лангриер заскърцаха към Тръпката.
— Доказахме, че тя е шибана идиотка. Давам ти шанс, здравеняко. Да почнем с нещо просто. Как се казваш?
— Каул Тръпката.
— Тръпката — присмя се Пело.
— Северняци. Откъде си измислят такива шибани имена? Ами тя?
— Муркато. Монцаро Муркато. — Монца поклати глава. Не защото го винеше за това. Просто защото знаеше, че истината няма да помогне.
— Брей? Касапина на Каприл в моята килия? Идиот! Муркато е мъртва от доста време. Вече почвам да се отегчавам. Губиш ми времето, сякаш всички сме безсмъртни.
— Как мислиш? — попита Пело. — Дали са много глупави, или много храбри?
— Каква разлика има?
— Ти ли ще го държиш?
— Хайде да си ти. — Лангриер се намръщи. — Гадното рамо пак ме щрака. Влажното време направо ме скапва.
— Все пустото ти рамо. — Пело охлаби малко веригата и ръцете на Тръпката се спуснаха надолу. Облекчението му беше краткотрайно. Пело мина отзад, събори го на колене и затисна прасците му с крака.
— Чакайте! — Беше студено, но лицето на Тръпката лъщеше от пот. — Не работим за Орсо! Не знам нищо за армията му. Наистина не знам!
— Истина е — изхриптя Монца, но никой не я чу. Тя започна да кашля, всяко вдишване пронизваше натъртените й ребра.
Пело пъхна ръка под брадичката на Тръпката и изви главата му назад.
— Не! — Монца виждаше едното му око, което се въртеше към нея. — Тя е! Муркато! Тя ме нае! Да отмъсти за брат си! И… и…
— Държиш ли го? — попита Лангриер.
— Държа го.
Тръпката извиси глас.
— Тя е! Иска да убие херцог Орсо! — Трепереше и зъбите му тракаха. — Убихме Гоба и някакъв банкер! Казваше се… Мотис! Отровихме го и после… после… Принц Арио в Сипани! В „Кардоти“! А сега…
Лангриер натика между зъбите му парче дърво и прекъсна безполезните признания.
— Не искам да си прехапеш езика. Все още очаквам да ми кажеш нещо стойностно.