Зад него стоеше усмихната гуркулка със скръстени ръце. Кожата й беше гладка като тъмно стъкло, а очите — черни като нощта.
— Стойте! — извика Муркато и вдигна ръка. — Чакайте. Тя е приятел.
— Не и на мен! — Морвийр отчаяно се опитваше да разбере как се бе появила от нищото. Зад нея нямаше врата, прозорецът беше надлежно затворен, подът и таванът бяха здрави.
— Ти нямаш приятели, отровителю — отвърна жената. Дългото й кафяво палто беше разкопчано. Отдолу тялото й сякаш беше увито в бели бинтове.
— Коя си ти? — настоя Дей. — И как се появи, по дяволите?
— Наричаха ме Източния вятър. — Жената показа перфектните си бели зъби и завъртя грациозно пръст в кръг. — Но сега ме наричат Ишри. Идвам от слънчевия юг.
— Не — започна Морвийр, — тя има предвид как…
— Магия — измърмори Тръпката, единственият, който бе останал на масата. Вдигна лъжицата си и сръбна отново. — Я подайте хляба.
— Майната му на хляба! — извика Морвийр. — И на магията! Как влезе тук?
— Тя е една от тях. — Витари бе стиснала нож за хранене. Очите й бяха присвити като две смъртоносни цепки, а супата продължаваше да капе на пода. — Ядач.
Жената топна пръст в разляната супа и го облиза.
— Всички все трябва да ядем нещо, нали?
— Не искам да съм в менюто.
— Не се тревожи. Аз съм много мнителна по отношение на храната.
— Сблъсквала съм се с такива като теб в Дагоска. — Морвийр не разбираше напълно за какво говорят и това не му бе никак приятно. Но Витари беше очевидно разтревожена, а това на свой ред тревожеше него. Тя определено не беше от хората, които вдигаха шум за нищо. — Какви сделки си сключила, Муркато?
— Каквито трябваше. Тя работи за Рогонт.
Ишри наклони глава, така че застана почти хоризонтално.
— А може би той работи за мен.
— Не ме интересува кой е ездачът и кой магарето — изсъска Муркато. — Стига да ми изпратите войници.
— Вече ги изпрати. Двеста от най-добрите.
— Ще дойдат ли навреме?
— Освен ако Хилядата меча не подранят, което няма да стане. Основната им част лагерува на десет мили. Забавиха се да ошушкат едно село. А после трябваше да го изгорят. Разрушителна тълпа. — Погледът й падна на Морвийр. Черните й очи го караха да се изнервя. Не му харесваше, че е увита в бинтове. Зачуди се защо… — За да ми е прохладно — отвърна тя. Той примигна, зачуден дали не го е изрекъл на глас. — Не си. — Той настръхна. Беше почти същото както когато сестрите откриха тайните материали в сиропиталището и се досетиха за предназначението им. Не можеше да избегне нерационалното заключение, че гуркулската жена по някакъв начин чете мислите му. Знаеше за нещата, които бе извършил и за които се надяваше никой да не научи…
— Отивам в плевнята! — каза той високо и гласът му прозвуча по-пискливо, отколкото искаше. Успя да го овладее. — Трябва да се приготвя, щом утре ще имаме гости. Дей!
— Само да свърша. — Момичето беше спряло да обръща внимание на посетителката и мажеше три филии с масло.
— Добре… — Той потръпна за момент, но нямаше да постигне нищо, ако останеше, освен повече излагане. Тръгна към вратата.
— Искаш ли си палтото? — попита Дей.
— Достатъчно топло ми е!
Но когато затвори вратата и усети студения вятър, който люлееше житата и проникваше през ризата му, разбра, че в никакъв случай няма да му е топло. Само че беше късно да се върне, без да изглежда като глупак, което определено не желаеше.
— Не и аз. — Изпсува и тръгна през тъмния двор. Беше позволил на някаква гуркулска шарлатанка да го изнерви с улични трикове. — Бинтована кучка. — Те щяха да видят. — О, да. — Накрая си го беше изкарал на сестрите, за всички побои. — Ще видим кой кого ще нашиба. — Надзърна през рамо, за да се увери, че никой не го вижда. — Магия! Ще ви покажа няколко номера!
— Ау! — Подхлъзна се и падна по гръб в калта. — Ах! Проклети копелета!
Дотук с героичните усилия и новото начало.
Предателят
Според Тръпката до разсъмване оставаха час-два. Дъждът беше престанал, но капките продължаваха да падат от листата и разкалваха земята. Въздухът беше натежал от влага. Край пътя течеше придошъл поток и шуртенето заглушаваше калните копита на коня. Знаеше, че приближава. Вече виждаше проблясъците на лагерните огньове.
Тъмното време е най-добро за тъмни дела, казваше Черния Дау, а той ги разбираше тия работи.
Тръпката се надяваше някой пиян страж да не прати нервна стрела в корема му. Сигурно нямаше да боли колкото ваденето на око, но едва ли щеше да е приятно. За щастие видя първия пост, преди той да го забележи. Мъжът се беше облегнал на едно дърво, а копието бе подпряно на рамото му. Беше закрил главата си с промазана кожа и нямаше да го види дори да не спеше.