— Ей! — Мъжът подскочи и изтърва копието. Тръпката се усмихна и отпусна ръце на седлото, докато го гледаше как се мотае. — Ще ме спираш ли, или направо да продължавам?
— Кой е там? — изръмжа стражът и вдигна копието заедно със стръкове мокра трева.
— Казвам се Каул Тръпката и Верния Карпи ще иска да говори с мен.
Лагерът на Хилядата меча беше като всеки друг. Мъже, платнища, метал и кал. Страшно много кал. Шатрите бяха пръснати без ред. Конете бяха вързани за дърветата, дъхът им излизаше на пара. Копия, подпрени едно на друго. Някои огньове горяха, в други бяха останали само въглени. Имаше доста будни, предимно увити в одеялата си. Някои бяха на стража, други още пиеха. Всички се мръщеха, докато Тръпката ги подминаваше.
Той си спомни за безбройните студени и мокри нощи, които бе изкарал по лагери из целия Север. Сгушен край огъня, молещ се на мъртвите дъждът да не се усили. Печенето на месо — на копията на мъртвите. Треперенето в снега, навлечен с всичко подръка. Точенето на оръжията преди боя на сутринта. Видя лица на мъже, които бяха отдавна мъртви и в калта, мъже, с които бе споделял смях и пиене. Брат му. Баща му. Тъл Дуру, когото наричаха Буреносния. Руд Три дървета, Скалата на Уфрит. Хардинг Мрачния, тих като нощта. Тези спомени предизвикаха неочаквана гордост. Както и срам, заради работата, която вършеше сега. Повече, отколкото очакваше и изпитваше, откакто бе изгубил окото си.
Изсумтя и лицето го засърбя. Нежният момент и топлината отлетяха.
Спряха пред шатра с размерите на къща. От входа й се процеждаше светлина.
— Внимавай как се държиш, северняшко копеле. — Стражът го сръчка със собствената му брадва. — Иначе…
— Шибай се бе, идиот. — Тръпката го избута с една ръка и влезе. Вътре миришеше на прокиснало вино, мухлясали дрехи и некъпани мъже. По ъглите бяха окачени мъждукащи лампи, заедно с прокъсаните флагове, трофеи от отминали битки.
В другия край имаше стол от тъмно дърво и слонова кост, изцапан, изтъркан и издраскан от употреба. Вероятно столът на капитан-генерала. Едно време на Коска, след това на Монца, а сега на Верния Карпи. Не изглеждаше нещо повече от очукан стол за вечеря в богаташка къща. Определено не беше нещо, заради което да убиеш, но пък на хората рядко им трябва голямо оправдание.
В средата имаше дълга маса, около която седяха мъже. Капитани на Хилядата меча. Груби, с белези по лицата, облъскани като стола; освен това имаха и впечатляващ набор от оръжия. Но Тръпката се бе усмихвал и в по-корава компания, така че се усмихна и сега. Странно, сред тези негодници се чувстваше по-близо до дома, отколкото от месеци. Разбираше техните правила по-добре от тези на Монца. Ако се съдеше по разпилените карти, явно бяха започнали да планират нещо. Но по някое време стратегията бе отстъпила място на игра на зарове. Сега картите бяха отрупани с монети, недопити бутилки и нащърбени чаши. Върху едната имаше голямо петно от разляно червено вино.
Начело на масата стоеше едър мъж — с белязано лице, къса сива коса и оплешивяващ. Имаше гъсти мустаци, а по челюстта му бе набола бяла брада. Верния Карпи, според описанието на Монца. В момента раздрусваше заровете в огромния си юмрук.
— Хайде, лайна такива, изкарайте девет! — Заровете показаха едно и три и предизвикаха няколко въздишки и смях. — Проклятие! — Карпи хвърли няколко монети по масата към висок тип с белези от шарка, крив нос и грозна комбинация от дълга черна коса и плешиво петно. — Някой ден ще те хвана, Андич.
— Не мамя бе. Просто съм роден под щастлива звезда. — Андич измери Тръпката с приятелския поглед на лисица към пиле. — К’ъв е тоя задник с бинтовете?
Стражът се вмъкна до Тръпката и го изгледа мръсно.
— Генерал Карпи, сър, този северняк казва, че трябва да говори с вас.
— Сериозно? — Верния хвърли бърз поглед към Тръпката и се върна към монетите си. — И защо да говоря с него? Виктус, дай ми заровете, не съм свършил.
— Това е проблемът с генералите. — Виктус беше плешив като яйце и хилав като вейка. Купищата пръстени по ръцете и дългите вериги по врата му не му помагаха да изглежда по-добре. — Не знаят кога да спрат. — Подхвърли заровете през масата, а неколцина от играчите се разхилиха.
Стражът преглътна и продължи:
— Казва, че знае кой е убил принц Арио!
— Така ли? И кой го уби?
— Монцаро Муркато. — Всички корави лица в шатрата се намръщиха към Тръпката. Верния присви очи и внимателно остави заровете.