— Само си чувал за нея.
— Да го наемем ли за шут, или да го обесим като лъжец? — подвикна Виктус.
— Муркато е мъртва — обади се друг.
— Тъй ли? — попита Тръпката. — Че тогава с кого се шибам последния месец?
— Ако шибаш Муркато, те съветвам да се върнеш при нея. — Андич се ухили. — Доколкото съм чувал от брат й, никой не прави свирки като Монца.
Това вече предизвика сериозен смях. Тръпката не беше сигурен какво означава това с брата, но пък и нямаше значение. Развърза бинтовете, смъкна превръзката и обърна лице към лампата. Смехът мигновено спря. Лицето му вече бе такова, че набързо разваляше всяка веселба.
— Ето това ми коства дотук. За шепа сребро? Майната й. Не съм толкова глупав, за колкото ме взема, и още имам гордост. Писна ми от тая кучка.
Верния Карпи продължаваше да се мръщи.
— Опиши я.
— Висока, слаба, черна коса, сини очи, често се мръщи. Много е устата.
Виктус махна с отрупана с бижута ръка.
— Това е всеизвестно!
— Има счупена дясна ръка и белези навсякъде. От падането в пропастта. — Тръпката посочи корема си, без да откъсва очи от Верния. — Има белег ей тук и друг на гърба. Каза, че й е от един приятел. Който я наръгал със собствената й кама.
Карпи се бе намръщил като гробар.
— Знаеш ли къде е?
— Чакай малко. — Виктус изглеждаше по-нещастен и от командира си. — Казваш, че Муркато е жива?
— Чух слух аз — отвърна Верния.
Огромен тъмнокож мъж със сиви плитки се надигна от другия край на масата.
— Слухове всякакви. — Гласът му беше дълбок и бавен като морето. — Слуховете и фактите са различни неща. Кога смяташе да ни кажеш?
— Когато се наложи, Сесария. — Обърна се към Тръпката. — Къде е тя?
— В една ферма — отговори севернякът. — На около час бърза езда.
— Колко хора има с нея?
— Само четирима. Един хленчещ отровител и помощничката му, която е още момиче. Една червенокоса жена, казва се Витари, и някаква тъмнокожа кучка.
— Къде точно?
Тръпката се ухили.
— Ами нали затова съм тук. Да ви продам точната информация.
— Не ми харесва тая работа — озъби се Виктус. — Ако ме питаш…
— Не те — изръмжа Верния, без да го поглежда. — Колко искаш, северняко?
— Една десета от това, което херцог Орсо предлага за главата на убиеца на принц Арио.
— Само десета?
— Мисля, че това е повече, отколкото ще получа от нея, но не достатъчно, че да ме убиете. Искам само толкова, колкото мога да отнеса жив.
— Мъдро — отвърна Верния. — Ние не мразим нищо повече от алчността, нали, момчета? — Неколцина се засмяха, но повечето не изглеждаха щастливи от това, че старата им водачка се е завърнала от мъртвите. — Добре, една десета е справедливо. Съгласен съм. — Пристъпи напред и плесна ръка в ръката на Тръпката, гледаше го в очите. — Ако спипаме Муркато.
— Жива или мъртва?
— Със съжаление трябва да призная, че я предпочитам мъртва.
— Добре. Аз също. Не искам да я ядосвам тая откачена кучка. Тя не прощава.
Верния кимна.
— Така е. Смятам, че ще свършим работа. Своле?
— Генерале? — Някакъв мъж с гъста брада пристъпи напред.
— Приготви шейсет конници. Гледай да са с по-бързи…
— Може би ще е умно да сме по-малко — обади се Тръпката.
— Така ли? И защо ще е по-умно да сме малцина?
— Тя спомена, че още има приятели тук. — Тръпката плъзна поглед по коравите мутри в шатрата. — Според нея мнозина няма да имат нищо против да се върне начело. С нея са печелили победи, с които да се гордеят, а с теб само се мотаят и разузнават, докато армията на Орсо отмъква плячката. — Верния за момент отклони очи. Достатъчно за Тръпката, за да се увери, че е засегнал рана. На света няма командир, който да не е малко несигурен. Особено сред наемници. — По-добре да сме по-малко, но само надеждни. Нямам проблем да наръгам Муркато в гърба, тя си го заслужава. Но не искам да ме наръга някой от хората ти.
— Значи са общо пет, от които четири жени? — Своле се ухили. — Една дузина ще ни стигнат.
Верния продължаваше да се взира в Тръпката. После каза:
— Няма значение. Шейсет, както казах. В случай че са повече, отколкото очакваме. Ще е срамота да се окажем недостатъчно.
— Добре. — Своле разбута останалите и излезе от шатрата.
Тръпката сви рамене.
— Както кажеш.
— Точно както кажа. Можеш да си сигурен. — Верния се обърна към намръщените капитани. — Някое от вас, стари копелета, ще се присъедини ли към лова?
Сесария разтърси дългата си коса.
— Това си е твоя каша, Верен. Оправяй си се сам.
— За една вечер ми беше достатъчно. — Андич вече излизаше, следван от други. Някои изглеждаха подозрителни, други безгрижни, трети пияни.