— И аз трябва да тръгвам, генерал Карпи. — Говорещият се различаваше от мръсните главорези дори само по това, че нищо в него не се набиваше на очи. Имаше къдрава коса и нямаше оръжие, нито белези, нито вид на боец. Въпреки това Верния се усмихна, сякаш човекът заслужаваше уважение.
— Господин Сулфур! — Стисна ръката му в големите си лапи и я раздруса. — Благодарности, че се отбихте. Винаги сте добре дошъл тук.
— О, мен ме обичат навсякъде. Всички искат да са добри с човека, който носи парите.
— Кажете на херцог Орсо и вашите хора от банката да не се притесняват за нещата тук. Ще се погрижа за всичко, както се разбрахме. Само да се оправя с този дребен проблем.
— Животът обожава да ни изправя пред проблеми, нали? — Сулфур се усмихна на Тръпката. Имаше странни очи, едно синьо и едно зелено. — Късмет в лова. — Обърна се и излезе.
— Каза на час езда, нали? — попита Верния.
— Ако се движиш добре за възрастта си.
— Ха. Сигурен ли си, че няма да усети, че си се изнесъл?
— Тя спи. От хъска. Всеки ден пуши все повече от тия лайна. През половината време бълнува за него, а през другата бълнува от него. Няма да се събуди скоро.
— По-добре да не губим време. Тази жена винаги може да поднесе неприятна изненада.
— Вярно е. Освен това очаква помощ. Двеста от хората на Рогонт ще пристигнат утре следобед. Смятат да ти устроят засада, като тръгнеш на юг.
— Няма по-добро чувство от провалянето на изненада, а? — Верния се ухили. — Ти ще яздиш отпред с мен.
— За една десета от парите ще яздя и с дявола.
— До мен е достатъчно. За да ме насочваш. Честните мъже трябва да се държим един до друг.
— Така е — отвърна Тръпката. — Несъмнено.
— Добре. — Верния плесна големите си ръце и ги потърка. — Пикая и си слагам доспехите.
Кралят на отровите
— Шефе? — долетя високият глас на Дей. — Буден ли си?
Морвийр въздъхна недоволно.
— Уви, милостивата дрямка ме освободи от обятията си и ме хвърли право в прегръдките на суровия свят.
— Какво?
Той махна с ръка и каза кисело:
— Няма значение. Думите ми падат като семена по камениста почва.
— Каза да те събудя по зазоряване.
— Съмна ли? Зората е сурова господарка! — Морвийр отметна тънкото одеяло и се надигна от бодливата слама, недостойно легло за човек с неговите необятни таланти, протегна се и слезе по стълбата от сеновала. Трябваше да признае, че вече не е на възраст, да не говорим за изтънчения му вкус, да спи по плевни.
Дей беше сглобила апарата по тъмно и сега, когато първите лъчи на зората проникваха през малките прозорчета, горелките бяха разпалени. Реагентите бълбукаха, парата се кондензираше, а дестилатът капеше весело в събиращите съдове. Морвийр обиколи масата, като почукваше по дървото, от което множеството стъкленици потракваха. Всичко изглеждаше перфектно. Все пак Дей беше учила при истински майстор, може би най-великия отровител в Кръга на света! Но дори видът на добре свършената работа не можеше да го извади от лошото настроение.
Той изду бузи и въздъхна шумно.
— Никой не ме разбира. Това е моето проклятие.
— Ти си сложна личност — каза Дей.
— Точно така! Съвсем точно! Ти го виждаш! — Може би само тя осъзнаваше, че под външността на строгия учител се крие резервоар от чувства, дълбок като планинско езеро.
— Направих чай. — Тя му подаде очукано метално канче, от което се вдигаше пара. Стомахът му изръмжа неприятно.
— Не. Благодарен съм за вниманието, но ще откажа. Храносмилането ми е разстроено тази сутрин. Ужасно разстроено.
— Гуркулската посетителка ли те изнервя?
— Абсолютно и изцяло не — излъга Морвийр и се постара да не потръпне при спомена за черните очи. — Дискомфортът ми е продиктуван от постоянното неразбирателство с нашата работодателка, Касапина на Каприл, винаги противоречащата Муркато! Просто не мога да намеря подход към тази жена! Колкото и добре да се държа, колкото и почтени да са намеренията ми, тя винаги отвръща с лошо!
— Вярно, че е малко чепата.
— Според мен не е чепата, а направо… ръбата. — Нещо не можа да му се получи.
— Ами с това хвърляне в пропастта и мъртвия брат…
— Обяснения, а не извинения! Всички сме имали болезнени загуби. Признавам, че съм почти изкушен да я зарежа на неизбежната съдба и да потърся нов работодател. — Той се позасмя. — Да речем херцог Орсо!
Дей го изгледа остро.
— Шегуваш се.
Наистина беше шега, защото Кастор Морвийр не изоставяше работа, която бе поел. В този занаят трябваше да се спазват определени стандарти на поведение. Но му беше забавно да доразработи темата, така че заизброява плюсовете на пръсти.
— Херцог Орсо е човек, който несъмнено може да си позволи моите услуги. Несъмнено има нужда от тях. Освен това е доказал, че не страда от ни най-малки угризения.