Верния се усмихна.
— Разбира се. Веднага щом видя мъртвото тяло на Муркато. Да тръгваме. — За малко щеше да се спъне в наметалото си, докато се обръщаше, затова гневно го вдигна и го метна на рамо. — Шибано наметало. Трябваше да си взема по-късо.
Тръпката погледна за последно към фермата и го последва, като клатеше глава. Вярно, че прекомерното планиране беше лошо. Но липсата на планиране се нареждаше веднага след него.
Морвийр примигна.
— Но… — Направи бавна крачка към Дей. Глезенът му поддаде и той залитна върху масата, събори някаква колба и кипящото й съдържание се разля по дървото. Притисна ръка към гърлото си. Кожата му беше почервеняла. Осъзна какво е направила и това направо смрази кръвта му. Знаеше и какви ще са последиците. — Кралят… на отровите?
— Какво друго? Винаги предпазливостта на първо място.
Намръщи се заради нищожната болка от убождането и много по-дълбоката рана от горчивото предателство. Закашля се, падна на колене и протегна трепереща ръка…
— Но…
Дей изрита ръката му с върха на обувката си.
— Обречен да не го разбират? — Лицето й се бе изкривило от злоба. Дори от омраза. Задоволяващата маска на покорство, възхищение и невинност най-сетне беше паднала. — Какво толкова има да те разбират, високомерен паразит такъв? Ти си пълен идиот! — Това беше най-голямата рана. Неблагодарност, след всичко, което й бе дал! Знание, пари, бащинската привързаност! — Детски акъл в тяло на убиец! Едновременно страхливец и бабаит. Кастор Морвийр, най-великият отровител на света? По-скоро най-отегчителният…
Той се хвърли напред изненадващо ловко, одраска глезена й със скалпел, шмугна се под масата и излезе от другата страна. Усмихна се зад сложния апарат с горелките, извитите тръби и съдовете.
— Ха-ха! — извика Морвийр, съвсем жизнен и определено неумиращ. — Ти ли ще ме отровиш? Великият Кастор Морвийр, убит от помощничката си? Няма да стане! — Тя погледна окървавения си глезен, после него и очите й се разшириха. — Няма Крал на отровите, глупачке! Онзи метод, който ти показах, дето произвежда течност, имаща вид, вкус и мирис на вода? Той наистина произвежда вода! Напълно безвредно! За разлика от веществото, с което току-що те убодох. То може да убие десет коня!
Пъхна ръка в ризата си и пръстите му сръчно намериха правилната стъкленица, след което я измъкна на светло. Вътре имаше прозрачна течност.
— Противоотровата.
Дей се намръщи и финтира от едната страна на масата, след което тръгна от другата. Но краката й бяха тромави и той я избегна без усилие.
— Крайно недостойно, скъпа! Да се гоним около апарата, в плевня, в средата на нищото в Стирия! Ужасно, крайно недостойно!
— Моля те — изсъска тя. — Моля те. Аз…
— Не ни посрамвай и двамата! Вече показа истинското си лице… Неблагодарна харпия! Маската ти падна, коварна кукувицо!
— Просто не исках да поемам вината! Муркато каза, че рано или късно ще преминеш към Орсо! Че ще ме използваш като изкупителна жертва! Муркато каза…
— Муркато? Слушаш Муркато, а не мен? Онази пристрастена към наркотици и прочута с кръвожадността си дегенератка? Страхотна пътеводна светлина! Аз съм проклет идиот, че повярвах и на двете ви! Явно беше права, че съм като дете. Чиста невинност! Незаслужаващо милостив! — Той хвърли стъкленицата към Дей. — Нека се знае… — Дей се заклатушка тромаво през сламата, — че съм — треперещите й пръсти изчовъркаха корковата запушалка — по-милостив, по-щедър и по-прощаващ от всеки отровител — Дей изгълта съдържанието наведнъж — в целия Кръг на света.
Дей обърса уста, пое си дъх и потръпна.
— Трябва да… поговорим.
— Определено. Но не за дълго.
Тя примигна, по лицето й премина странен спазъм. Точно както трябваше. Морвийр сбърчи нос, хвърли скалпела и той издрънча на масата.
— Острието не беше отровно, но ти току-що погълна стъкленица с неразтворен концентрат от леопардово цвете.
Тя падна и подбели очи, а кожата й започна да порозовява. Загърчи се по сламата, на устата й изби пяна.
Морвийр се приближи, клекна, оголи зъби и мушна гърдите си с пръст.
— Ще ме убиваш, а? С отрова? Мен, Кастор Морвийр? — Петите й забарабаниха по твърдата земя, вдигаха малки облачета прах. — Аз съм единственият Крал на отровите… глупачке! — Гърченето й премина в неконтролируемо треперене, гърбът й бе извит в невъзможна дъга. — Какво невежество! Каква арогантност! Каква обида! Каква… — Задъха се, търсеше подходяща дума, но осъзна, че Дей вече е мъртва.