Дръпна юздите и спря. Конят й дишаше тежко, краката му трепереха от бясната езда. Видя как Карпи се надига замаяно от земята, оплете се в омазаното с кал червено наметало. Беше изненадана, че е още жив, но не и недоволна. Гоба, Мотис, Арио и Ганмарк бяха участвали в плана на Орсо, в убийството на брат й, и си бяха платили за това. Но никой от тях не й беше приятел. Верния беше яздил с нея. Ял с нея. Пил от нейната манерка. И се беше усмихнал, когато я прониза, за да заграби мястото й.
Нямаше да приключи бързо.
Верния се олюля замаяно. Устата му беше отворена, очите на окървавеното му лице — опулени. Тя се усмихна, вдигна копието и извика. Като ловец, видял лисица на открито. Карпи заотстъпва към края на нивата, накуцваше. Ранената му ръка беше притисната към тялото, счупената стрела стърчеше от рамото му.
Усмивката й се вкорави, когато се приближи и чу хрипливото му дишане. Карпи залиташе към потока. Да види този мръсен предател да пълзи в краката й беше едничката й радост от доста време. Верния измъкна меча с лявата си ръка, залитна отчаяно и се подпря на него като на патерица.
— Отнема време да се научиш с лявата ръка! — подвикна Монца. — Знам го от опит! А ти нямаш никакво шибано време, Карпи! — Беше близо до потока, но щеше да го настигне преди това и той го осъзнаваше.
Верния се обърна и вдигна непохватно меча. Тя дръпна юздите, зави наляво и мечът разсече само въздуха. Монца се изправи на стремената и наръга Верния с копието — раздра наметалото и проби бронята на рамото. Карпи падна на колене, мечът му се заби в земята. Изстена и се помъчи да стане. По бронята му започна да се стича кръв. Монца измъкна крак от стремето, приближи коня и го ритна в лицето. Главата му се отметна назад, той се претърколи по брега и падна в потока.
Тя заби копието в земята, преметна крак през седлото, скочи на земята и загледа мъчещия се Карпи. Взе пак копието, пое си дълбоко дъх и тръгна към водата.
Малко по-надолу по потока воденичното колело тракаше и се въртеше бавно. Другият бряг беше подзидан с обрасли с мъх камъни. Карпи псуваше и опитваше да стигне дотам. Но с тежестта на бронята, подгизналото наметало, стрелата в едното рамо и раната от копие в другото нямаше никакви шансове. Затова само се клатушкаше по течението, затънал до кръста, а тя го следваше по брега с наведено копие и широка усмивка.
— Трябва да ти се признае, че не спираш. Никой не може да те нарече страхливец. Само идиот. Карпи Глупака. — Тя се засмя високо, подигравателно. — Не мога да повярвам, че се върза така. След като ми служи толкова години, би трябвало да ме познаваш по-добре. Какво мислеше — че ще чакам и ще страдам за нещастията си ли?
Той отстъпи назад. Дишаше тежко и не откъсваше очи от върха на копието.
— Шибаният северняк ме излъга.
— В днешно време не можеш да вярваш на никого, а? Трябваше да ме пронижеш в сърцето, Верен, а не в корема.
— В сърцето ли? — озъби се той. — Ти нямаш сърце! — Запляска през водата към нея с кама в ръка. — Монца замахна с копието, удари го в бедрото и го събори по гръб. Верния се надигна с мъка и процеди през стиснати зъби: — Поне съм по-добър от теб, кучко!
— Като си по-добър, защо ти си в потока, а аз държа копието, шибаняко? — Тя завъртя острието в бавни кръгове. Мокрият метал лъщеше. — Признавам, че не се предаваш, Карпи. Никой не може да те нарече страхливец. Само шибан лъжец. Карпи Предателя.
— Аз ли съм предател? — Той се надигна по стената, близо до тракащото колело. — Аз? След всичките години заедно? Исках да съм лоялен на Коска! Бях му лоялен. Затова ме нарекоха Верния! — Той удари мокрия си нагръдник с окървавената си ръка. — Такъв съм. Такъв бях. Ти ми го отне! Ти и шибаният ти брат!
— Аз поне не хвърлих Коска в пропастта, копеле!
— Да не мислиш, че съм искал? Да не мислиш, че исках да имам нещо общо? — В очите на стария наемник се появиха сълзи, докато се мъчеше да се отдръпне от нея. — Аз не съм водач! Арио дойде и каза, че Орсо повече не може да ви вярва! Че трябва да бъдете отстранени! Че вие сте миналото, а аз бъдещето и че останалите капитани са съгласни. И се съгласих и аз. Какъв избор имах?
Монца вече не се забавляваше. Помнеше как Орсо се усмихваше в шатрата. „Коска е минало и реших, че ти си бъдещето“. Бена се усмихваше до него. „Така е по-добре. Залужаваш да водиш“. Помнеше как се бе съгласила. Какъв избор имаше въобще?
— Можеше да ме предупредиш. Да ми дадеш шанс…
— Както ти предупреди Коска ли? Както предупреди мен? Шибай се, Муркато! Ти посочи пътя и аз само следвах! Който сее кървави семена, ще жъне кръв, а ти пося цялата Стирия! Сама си си виновна! Ти го направи… Ааа! — Той извърна глава и посегна към врата си. Скъпото му наметало се беше оплело във воденичното колело и червеният плат се затягаше все повече и го влачеше надолу. — Шибана… — Пръстите му трескаво заопипваха лопатките на колелото, но нямаше как да го спре.