Трябваше да изпитва вина. Нали бе станало заради нея. Можеше да изпитва съчувствие. И тя си имаше достатъчно грозни белези. Но чувстваше единствено отвращение. Искаше й се да язди от другата му страна, но вече бе късно. Искаше й се да не беше махал бинтовете, но вече не можеше да го накара да ги сложи. Казваше си, че белегът ще се излекува, и сигурно щеше да е така.
Но не много повече.
Тръпката се обърна внезапно и тя осъзна защо е гледал към седлото. Дясното му око беше насочено към нея. Лявото, в средата на белега, продължаваше да гледа надолу Покритието се беше изплъзнало и му придаваше объркано кривоглед вид.
— Какво?
— Твоето… ъъъ… — Тя посочи към лицето му. — Малко се е… разместило.
— Пак ли? Шибана работа. — Тръпката пъхна палец в окото си и го намести. — По-добре ли е? — Сега фалшивото гледаше право напред, докато истинското продължаваше да се взира в нея. Беше почти по-зле и отпреди.
— Много — отвърна Монца и се усмихна насила.
Тръпката измърмори нещо на северняшки.
— Невероятни резултати, разправяше оня. Ако мина пак през Пуранти, ще му направя една визита на това копеле…
На следващия завой се видя първият пост на наемниците. Няколко съмнителни типа с различни доспехи. Монца видя кой е начело от пръв поглед. Познаваше всички ветерани от Хилядата меча и знаеше в какво са добри. Този се казваше Секо, корав стар вълк, който служеше като ефрейтор от поне шест години.
Той вдигна копието си към тях, докато забавяха ход, а хората му приготвиха арбалети, брадви и мечове.
— Кой идва…
Монца отметна качулката си.
— Кой мислиш, Секо?
Думите замръзнаха на езика му и той свали копието, докато минаваха покрай него.
В лагера мъжете закусваха и си стягаха багажа за поход. Неколцина вдигнаха глави, докато двамата с Тръпката минаваха по пътеката, или по-скоро по калния проход между палатките. Някои се позагледаха. Към тях се присъединиха други и почнаха да я следват от разстояние.
— Това е тя.
— Муркато.
— Жива е!
Монца минаваше покрай тях по обичайния си начин. С изправени рамене, вдигната брадичка, презрителна усмивка и без да се оглежда. Сякаш бяха нищо. Все едно тя бе по-добро животно. През цялото време се молеше да не осъзнаят това, което не бяха разбрали през годините и което я ужасяваше до дъното на душата й.
Че всъщност не знае какво прави и един нож може да я убие, както всеки друг човек.
Никой не се опита да я заговори, нито да я спре. Наемниците бяха страхливци, дори повече от обикновените хора. Мъже, които убиват, защото това е най-лесният начин да си вадят хляба. Наемниците нямаха лоялност. Нито към водачите си, нито към работодателя си.
Точно на това разчиташе.
Палатката на капитан-генерала беше издигната на една височинка на голямата поляна. Червеното знаме висеше отпуснато над кърпените й платнища. Монца смуши коня си по-бързо и накара двама мъже да отскочат от пътя й. Опитваше се да не показва нервите, които вече кипяха в гърлото й. И така си беше сериозен риск. Ако покажеше и капка страх, с нея щеше да е свършено. Смъкна се от коня и уви безгрижно юздите около някакво дръвче. Заобиколи една вързана коза и тръгна към палатката.
Нокау, гуркулският изгнаник, който я охраняваше през деня още от времето на стария Сазине, стоеше зяпнал и дори не беше извадил огромния си ятаган.
— Затвори си устата, Нокау. — Тя протегна ръка и бутна отпуснатата му челюст с ръкавицата, така че зъбите му изтракаха. — Някое пиле ще си свие гнездо. — Мина покрай него и влезе в шатрата.
Същата маса, макар че картите изобразяваха други местности. Същите флагове, някои от които бе спечелила тя, при Суит Пайнс, Хай Бенк, Муселия и Каприл. И същият стол естествено, който Сазине уж бе откраднал от трапезарията на херцога на Чезале в деня, когато формирал Хилядата меча. Стоеше празен върху два сандъка и очакваше задника на новия капитан-генерал. Нейният задник, ако Орисиите бяха милостиви.