Но трябваше да признае, че принципно не бяха.
Близо до импровизирания подиум стояха тримата най-старши капитани — Сесария, Виктус и Андич. Тримата, които Бена бе убедил да я направят капитан-генерал. Тримата, които бяха убедили Верния Карпи да заеме мястото й. Тримата, които трябваше да убеди, за да й го върнат. Щом я видяха, те се напрегнаха.
— Брей, брей — изръмжа Сесария.
— Брей, брей, брей — промърмори Андич. — И това ако не е Змията на Талинс.
— Лично Касапинът на Каприл — изхленчи Виктус. — Къде е Верния?
Тя го погледна в очите.
— Няма да дойде. Момчета, имате нужда от нов капитан-генерал.
Тримата се спогледаха. Андич цъкна шумно с език. Навик, който Монца смяташе за отвратителен. Едно от многото противни неща при дългокосия плъх.
— Общо взето и ние стигнахме до същото заключение.
— Верния беше добър човек — избоботи Сесария.
— Твърде добър за тази работа — добави Виктус.
— Правилният капитан-генерал трябва да е поне зло лайно.
Монца показа зъбите си.
— Според мен всеки от вас тримата е повече от достатъчно зъл. А в Стирия едва ли ще намериш по-големи лайна. — Не беше шега. Трябваше да убие тези тримата, а не Верния. — Но сте твърде големи лайна, за да работите един за друг.
— Вярно е — отвърна Виктус кисело.
Сесария наклони глава и я изгледа над големия си сплеснат нос.
— Трябва ни някой нов.
— Или някой стар — отговори Монца.
Андич се усмихна и повтори:
— Общо взето и ние стигнахме до същото заключение.
— Браво. — Нещата се развиваха по-гладко, отколкото очакваше. След осем години начело на Хилядата меча знаеше как да се оправя с хора като тези тримата. Алчност, чисто и просто. — Аз не съм от хората, които ще оставят дребна вражда да застане на пътя на големите пари, нито пък вие. — Извади монетата на Ишри и я вдигна към светлината. От едната страна бе изобразен императорът, от другата — пророкът. Подхвърли я на Андич. — Ще има още много, ако преминете към Рогонт.
Сесария я изгледа изпод гъстите си вежди.
— Да се бием за Рогонт срещу Орсо?
— Обратно през цялата Стирия? — Веригите по врата на Виктус издрънчаха, когато отметна глава. — Същата земя, която завоювахме последните осем години?
Андич вдигна поглед от монетата и изду пъпчивите си бузи.
— Звучи като твърде много бой.
— С мен начело сте печелили и при по-лоши шансове.
— Това е факт. — Сесария махна към разпокъсаните флагове. — С теб начело спечелихме много чест и още повече слава.
— Ама пробвай да платиш на курва с тях. — Виктус се хилеше, а тази невестулка никога не се усмихваше. Нещо не беше наред, сякаш й се подиграваха.
— Виж. — Андич положи мързеливо ръка на облегалката на стола и го изтупа с другата. — Не се съмняваме и за миг, че когато опре до сражения, ти си най-добрият проклет генерал, за който можем да мечтаем.
— Тогава какъв е проблемът?
Лицето на Виктус се разкриви.
— Не искаме сражения! Искаме… шибани… пари!
— Кой ви е донесъл някога повече пари от мен?
— Хъм… — прозвуча глас право в ухото й. Монца се обърна и замръзна, с ръка на дръжката на меча. Пред нея, с малко притеснена усмивка, стоеше Никомо Коска.
Беше обръснал мустаците и косата си и по неравния му череп и острата челюст имаше едва наболи косми. Обривът по врата му беше избледнял до розово. Очите му не бяха толкова хлътнали, а лицето не се обливаше в трескава пот. Но усмивката му беше същата. Леката усмивка и палавият блясък в тъмните му очи. Същите както при първата им среща.
— Радвам се да видя, че и двамата сте добре — каза той.
— Ъ — изръмжа Тръпката. Монца осъзна, че е издала подобен звук, но просто нямаше думи.
— В отлично здраве съм, вашата загриженост е крайно затрогваща. — Коска мина покрай тях и тупна опуления северняк по гърба. Зад него се появиха още от командирите на Хилядата меча и се разпръснаха в шатрата. Мъже, чиито имена, лица, качества или по-скоро липсата на такива, Монца познаваше добре. Най-отзад се появи едър мъж, почти без врат и с износено палто. Повдигна вежди, докато ги подминаваше.
— Дружелюбен? — изсъска тя. — Каза, че се връщаш в Талинс!
Той сви рамене, сякаш това беше нищо.
— Не можах да стигна.
— Виждам, проклет да си!
Коска се качи на сандъците и се обърна към присъстващите с очевидно самодоволство. Беше докопал отнякъде величествен черен нагръдник със златни букви по него, меч с украсена дръжка, превъзходни черни ботуши с блестящи катарами. Настани се в стола на капитан-генерала помпозно като император на трон. Дружелюбния застана зад него със скръстени ръце. Шатрата избухна в учтиви аплодисменти, докато задникът на Коска се спускаше на стола. Капитаните пляскаха съвестно, като благородни дами на театър. Както бяха направили и за Монца, когато открадна стола. Ако внезапно не й беше призляло, щеше да се засмее.