Коска махна пренебрежително на аплодисментите, въпреки че очевидно му харесваха.
— Не, не, наистина не заслужавам. Но се радвам, че се върнах.
— Как, по дяволите…
— Оцелях ли? Явно раната не беше толкова фатална, колкото предполагахме. Заради униформата талинсците ме взеха за един от тях и веднага ме отнесоха при способен хирург, който успя да спре кръвта. Две седмици бях на легло, след което се измъкнах през един прозорец. В Пуранти установих контакт със стария ми приятел Андич, понеже предполагах, че има желание за промяна в командването. Той, както и благородните му приятели. — Коска махна към капитаните в шатрата. — И ето ме тук.
Монца затвори уста. Нямаше план за това. Никомо Коска беше самата дефиниция на непредвиден развой. Но план, който е твърде корав, за да не се огъне според обстоятелствата, е по-лош от никаквия.
— Поздравления, генерал Коска — насили се да каже тя. — Но офертата ми остава. Гуркулско злато, ако преминете към херцог Рогонт…
— Ах. — Коска се намръщи и пое дъх. — За съжаление, има дребен проблем. Вече сключих ново споразумение с Великия херцог Орсо. Или по-точно с неговия наследник принц Фоскар. Многообещаващ младеж. Ще нападнем Осприя, точно както планираше Верния Карпи преди ненавременната си кончина. — Размаха пръст във въздуха. — Ще сложим край на Лигата на Осемте! Ще се сразим със Закъсняващия херцог! В Осприя има предостатъчно плячка. Планът е добър. — Одобрително мърморене от капитаните. — Защо ни е друг?
— Но ти мразиш Орсо!
— Добре известно е, че го ненавиждам искрено, но нямам нищо против парите му. Те са със същия цвят като другите. Ти поне трябва да го знаеш. Плащал ти е достатъчно.
— Дърт негодник.
— Не бива да ми говориш така. — Коска нацупи устни. — Аз съм само на четирийсет и осем. Освен това дадох живота си за теб!
— Да, но не умря, проклетнико! — извика Монца.
— Е. Слуховете за моята смърт често са преувеличени. Зложелателни помисли от страна на многобройните ми врагове.
— Почвам да разбирам как се чувстват.
— Стига де, какво си мислеше? Благородна смърт? Аз? Изобщо не е в моя стил. Мисля да си отида без ботуши, с бутилка в ръка и жена на чепа ми. — Веждите му се повдигнаха. — Не си дошла за тази работа, нали?
Монца изскърца със зъби.
— Ако е въпрос на пари…
— Орсо има пълната подкрепа на Банкова къща „Валинт и Балк“. Няма да намериш по-дълбоки джобове от техните. Плаща добре и предобре. Но не всичко е въпрос на пари. Сключих договор. Дадох честната си дума.
Тя го изгледа.
— Откога взе да ти пука за честната дума?
— Промених се. — Коска извади от джоба си манерка и отпи дълга глътка, без да откъсва развеселените си очи от лицето й. — Трябва да призная, че дължа това на теб. Оставих миналото зад гърба си. Намерих си принципи. — Усмихна се към капитаните и те му отвърнаха. — Малко са мъгливи, но ще ги уточним. Ти си изковала добри отношения с Орсо. Лоялност. Чест. Стабилност. Не искам да изхвърлям цялата ти усилена работа в кенефа. Освен това трябва да се съобразим с първото правило на войника, нали, момчета?
Виктус и Андич отвърнаха в унисон, както бяха свикнали още преди тя да заеме стола:
— Никога не се бий на губещата страна!
Коска се усмихна още по-широко.
— Орсо държи картите. Ако намериш добра ръка, ушите ми са винаги отворени. Но засега си оставаме с него.
— Каквото кажеш, генерале — обади се Андич.
— Каквото кажеш — отвърна като ехо Виктус. — Радваме се, че се върна.
Сесария се наведе и прошепна нещо в ухото на Коска. Новият капитан-генерал се отдръпна като ужилен.
— Да ги предадем на херцог Орсо? Абсолютно не! Днес е щастлив ден! Истински празник! Няма да има убийства, не и днес. — Махна с ръка към Монца, сякаш пъдеше котка от кухнята. — Можеш да тръгваш. Но не се връщай утре. Тогава няма да сме толкова радостни.
Монца пристъпи към него, отвори уста да го напсува. Чу се дрънчене на метал: капитаните започнаха да вадят оръжията си. Дружелюбния блокира пътя й, отпуснал ръце и с безизразно лице. Тя спря.
— Трябва да убия Орсо!
— И ако успееш, брат ти ще възкръсне ли? — Коска наклони глава на една страна. — Ръката ти ще оздравее ли? Не!
Тя настръхна.
— Той си го заслужи!
— Както и ние. И всички ще си го получим, рано или късно. Колко още народ ще повлечеш във водовъртежа на клането междувременно?
— За Бена…
— Не. За теб. Познавам те, не забравяй. И аз съм бил на твоето място, предаден, победен, унижен, но продължих. Докато имаш кого да убиваш, си още великата и ужасяваща Монцаро Муркато! А без това? — Коска изви устни. — Самотен инвалид с кърваво минало.