Думите бяха на буца в гърлото й.
— Моля те, Коска. Трябва…
— Не трябва да правя нищо. Квит сме, не помниш ли? Даже повече, бих казал. Изчезвай, влечуго, преди да те пратя в буркан на Орсо. Северняко, искаш ли работа?
Здравото око на Тръпката се плъзна по Монца и за момент тя беше сигурна, че ще отговори с да. Но той бавно поклати глава.
— Ще остана с вожда.
— Лоялност, а? — Коска изсумтя. — Внимавай с тези глупости, може да те убият! — Чу се разпокъсан смях. — В Хилядата меча няма място за лоялност, нали, момчета? Няма да търпим подобни детинщини! — Още смях. Поне двайсет корави усмивки, прицелени в Монца.
Чувстваше се замаяна. Шатрата й се струваше едновременно твърде ярка и твърде тъмна. Носът й усещаше всички миризми — на потни тела, на алкохол, на развалена храна и на нужник, изкопан твърде близо до щаба, и стомахът й се преобърна, в устата й загорча. Лула, за бога, лула! Обърна се, насмалко да се олюлее, разбута двама засмени мъже и излезе от шатрата в ярката сутрин.
Навън беше още по-зле. Слънчевата светлина я заслепи. Лица, десетки, безброй очи, вперени в нея. Съдийско жури от отрепки. Опита се да гледа напред, винаги напред, но не можеше да удържи треперещите си клепачи. Искаше да върви по стария начин, но коленете й трепереха толкова силно, че сигурно се чуваше пляскането им в панталоните. Все едно бе складирала целия страх, слабост и болка. И сега всичко се бе изляло в една огромна вълна и я помиташе. Кожата й беше ледена от студена пот. Ръката я болеше, чак до врата. Виждаха каква е наистина. Виждаха, че е загубила. Самотен инвалид с кърваво минало, точно както бе казал Коска. Стомахът й се сви и в гърлото й се надигна жлъчка. Светът се разлюля.
Омразата може да те поддържа само до едно време.
— Не мога — прошепна тя. — Не мога. — Не й пукаше какво ще стане, просто трябваше да спре. Краката й се подгънаха и усети как започва да пада. Тръпката я сграбчи за ръката.
— Върви — изсъска в ухото й.
— Не мога…
Ръката му я стисна жестоко и болката спря за момент въртенето на света.
— Върви, по дяволите, или сме свършени.
С помощта на Тръпката успя да стигне до коня. Събра достатъчно сила, за да стъпи на стремето. Достатъчно, за да се покатери на седлото с болезнено пъшкане и да насочи коня си в нужната посока. Почти не виждаше, докато яздеха през лагера. Великият капитан-генерал, който щеше да отмъсти на херцог Орсо, се клатеше на седлото като труп.
Ако се вкоравиш твърде много, ставаш чуплив. Една пукнатина и се пръсваш на парченца.
VI
Осприя
Харесвам агонизиращия поглед, защото знам, че е истински.
Явно малко злато може да спести много кръв.
Добре известно бе, че Муселия не може да бъде превзета без безкрайна обсада. Едно време беше велика крепост на Новата империя и обитателите й се гордееха с древните стени. Може би се гордееха твърде много и не плащаха достатъчно на защитниците. Бена уреди една малка странична вратичка да остане незаключена — за почти обидно малка сума.
Поведе Монца по тъмните улички още преди Верния и хората му да овладеят портите и останалите от Хилядата меча да започнат разграбването. Това, че я водеше, беше достатъчно странно само по себе си.
— Защо поиска да сме начело?
— Ще видиш.
— Къде отиваме?
— Да си върнем парите. Плюс лихвите.
Докато бързаше зад него, Монца се мръщеше. Изненадите на брат й често се оказваха не особено приятни. Минаха през тясна арка в тясна уличка. Павиран двор, осветен от две факли. Кантиец с дрехи за пътуване стоеше до покрита с платнище каруца. Монца не го познаваше, но мъжът явно беше приятел на Бена, защото се приближи с протегната ръка и проблясваща в тъмното усмивка.
— Бена, Бена. Радвам се да те видя! — Прегърнаха се като стари другари.
— И аз, приятелю. Това е сестра ми, Монцаро.
Мъжът се поклони.
— Прочута и страховита. За мен е чест.
— Сомену Хермон. — Бена широко се усмихна. — Най-големият търговец в Муселия.
— Скромен продавач, като всички останали. Просто останаха… някои неща за прибиране. Жена ми и децата вече заминаха.
— Добре. Това улеснява нещата.
Монца се намръщи към брат си.
— Какво става…
Бена измъкна камата от колана й и прониза Хермон в окото. Стана толкова бързо, че мъжът още се усмихваше.