Величествено и магическо място, построено от богове за гиганти.
Жалко, че събраните хора нямаха нищо общо. Жени с натруфени тоалети, сресани, гримирани и окичени с бижута, за да изглеждат по-млади, по-слаби или по-богати от действителността. Мъже с ярки жакети с дантела на яките и с малки богато украсени ками на коланите. Поглеждаха го с умерено презрение на напудрените си лица, сякаш беше направен от гнило месо. А когато им обърнеше лявата си страна, израженията им се сменяха със смаян ужас. Това му доставяше три четвърти удоволствие и една четвърт отвращение от себе си.
На всеки пир има едно грозно тъпо гадно копеле, ядосано на целия свят, което пие твърде много и притеснява останалите цялата вечер. Явно тази вечер щеше да е той и Тръпката приемаше, ролята си с желание. Събра плюнка и се изхрачи шумно на блестящия под.
Някакъв мъж на съседната маса, облечен с жълто палто с дълги поли, направи гримаса с нацупените си устни. Тръпката заби дългия си нож в полираната маса и се наведе към него.
— Нещо ще ми кажеш ли бе, опикано палто? — Мъжът пребледня и бързо се обърна към сътрапезниците си, без да промълви и дума. — Страхливи копелета — изръмжа Тръпката в изпразващия се бокал с вино, така че да го чуят през три маси. — Няма и един куражлия в цялата тая шибана сган!
Замисли се какво ли щеше да каже Кучето за тези контета. Или Руд Три дървета. Или Черния Дау. Подсмихна се мрачно, но смехът му остана някак си задушѐн. Ако имаше шега, то тя бе за негова сметка. Все пак той беше дошъл при тях и разчиташе на милостта им, без нито един приятел до себе си. Поне така изглеждаше.
Намръщи се към високата маса на подиума. Рогонт седеше с най-достойните гости и сияеше като звезда на нощното небе. Монца седеше до него. Тръпката не можеше да я види добре от мястото си, а и всичко бе размазано заради гнева и многото вино, но май се смееше. Несъмнено се забавляваше, след като едноокият й слуга не беше наблизо да я излага.
Принцът на благоразумието беше доста хубаво копеле. Най-малкото имаше две очи. Тръпката искаше да размаже гладкото му смугло лице. С чук, както Монца бе разбила главата на Гоба. А може и с юмруци. Да го смачка с ръце. Да го направи на червена пихтия. Стисна ножа с трепереща ръка и видя пред очите си цялата картина. Завъртя всички кървави детайли, за да изглежда максимално като мъж. Рогонт щеше да квичи за милост и да се напикае, а Монца — да го желае повече от всякога. През цялото време гледаше към двамата с потрепващото си присвито око.
Измъчваше се от усещането, че се смеят на него, въпреки че знаеше, че е невъзможно. Не беше никой, за да се хилят на него, и това го дразнеше още повече. Все още стискаше гордостта си, като удавник, държащ клон, който не може да понесе тежестта му. Смущаваше се от него, след като й бе спасил живота, толкова пъти! Колко пъти бе рискувал своя? И след проклетото катерене по тази проклета планина. След всичко това можеше да се надява на нещо повече от презрение.
Изтръгна ножа от сцепеното дърво. Същият, който Монца му бе подарила, когато се срещнаха. Когато още имаше две очи и много по-малко кръв по ръцете. Когато искаше да зареже убиването и да стане добър човек. Вече почти не помнеше какво беше онова чувство.
Монца се мръщеше и пиеше.
Напоследък изобщо не й се ядеше, а винаги се бе отвращавала от церемониите и още повече от подмазвачеството, така че обреченият пир на Рогонт си беше истински кошмар. Бена беше човекът за приеми и ласкателства. На него щеше да му хареса тук — смях, дърдорене и тупане по гърбовете с отрепките. Ако се откъснеше за момент от ласкателствата на хората, които го презираха, щеше да докосне ръката й успокояващо и да прошепне, че трябва да се усмихне и да изтърпи. Обикновено тя успяваше само да се озъби хищно.
Имаше ужасяващо главоболие, пулсиращо покрай монетите в черепа й, а тракането на приборите и чиниите сякаш забиваше пирони в ушите й. Стомахът й се гърчеше в спазми, откакто бе оставила Верния на воденичното колело. Едва се сдържаше да не се обърне към Рогонт и да плюе, плюе, плюе по бялото му палто със златна бродерия.
Той се наведе към нея с учтива загриженост.
— Защо си толкова мрачна, генерал Муркато?
— Мрачна? — Тя преглътна киселините, достатъчно, за да отговори. — Армията на Орсо настъпва.
Рогонт бавно въртеше чашата си.
— И аз така чух. Подпомогнати надлежно от стария ти ментор Никомо Коска. Дозорите на Хилядата меча вече са на хълма Мензес, срещу бродовете.
— Без повече отлагане значи.