— Така изглежда. Моите стремежи към слава скоро ще станат на прах. Както често се случва.
— Сигурен ли си, че вечерта преди унищожението е подходяща за пиршество?
— Утре може да е късно.
— Ха. — Вярно беше. — Може пък да се случи чудо.
— Никога не съм вярвал в божествената намеса.
— Сериозно? Ами тези защо са тук? — Монца кимна към група гуркули с бели роби и шапчици, характерни за жречеството.
Херцогът се намръщи.
— Тяхната помощ не е съвсем духовна. Те са пратеници на пророка Калул. Херцог Орсо разчита на помощта на Съюза и неговите банки. Аз трябваше да си намеря други приятели. А дори императорът на Гуркул коленичи пред пророка.
— Всеки коленичи пред някого, а? Сигурно императорът и пророкът ще се утешат взаимно, след като жреците съобщят, че главата ти е набита на кол.
— Ще го преодолеят. За тях Стирия е дребна работа. Сигурен съм, че вече се готвят за следващите сражения.
— Да, войната никога не свършва. — Тя изпразни чашата си и я тропна на масата. Осприанското вино може и да беше най-хубавото на света, но за нея имаше вкус на повръщано. Както и всичко останало. Животът й беше направен от прилошаване. Прилошаване и болезнено разстройство.
Подути венци, изприщен език, избити зъби, схванат задник. Някакъв слуга с конско лице и напудрена перука се протегна над рамото й и наля дълга струя вино в празната й чаша. Все едно колкото по-високо вдигаше бутилката, толкова по-добър вкус щеше да има виното. Отдръпна се с отработена лекота. Но пък отстъплението беше местен специалитет. Монца отново взе чашата. Последната лула беше спряла треперенето на ръцете й, но само това.
Молеше се пълното, срамно и оглупяващо опиянение да я залее и да заличи целия този ужас.
Плъзна очи по най-богатите и абсолютно безполезни граждани на Осприя. Като се загледаше, виждаше, че в пиршеството има нотка на истерия. Твърде много пиене. Твърде бърз говор. Твърде висок смях. Нищо не сваляше задръжките по-добре от надвисналата гибел. Едно от удовлетворенията при предстоящото поражение на Рогонт бе, че повечето от тези глупаци също щяха да загубят всичко.
— Сигурен ли си, че трябва да съм тук? — изръмжа тя.
— Все някой трябва да бъде тук. — Рогонт погледна към невръстната графиня Котарда от Афоя без голям ентусиазъм. — Явно благородната Лига на Осемте се е превърнала в Лига от Двама. — Наведе се по-близо. — Ако трябва да съм честен, и аз се чудя дали още има възможност да се измъкна. Тъжната истина е, че вече нямам прочути гости.
— Значи аз съм тук, за да заздравя разклатения ти престиж, така ли?
— Точно. Но поне си прекрасно чаровна. Освен това разклащането ми е долен слух, уверявам те. — Монца нямаше сила да се разгневи, още по-малко да се развесели, и се задоволи с изсумтяване. — Хапни нещо. — Той махна с вилицата си към недокоснатата й чиния. — Изглеждаш отслабнала.
— Лошо ми е. — Освен това дясната ръка я болеше така, че не можеше да държи нож. — Непрекъснато ми е лошо.
— Нещо от храната ли? — Рогонт лапна парче месо с насладата на човек, който едва ли ще доживее края на седмицата. — Или от нещо, което си направила?
— Може би е от компанията.
— Не бих се изненадал. Леля ми Сефелин винаги се отвращаваше от мен. Лесно й прилошаваше. Малко ми напомняш на нея. Остър ум, страхотни таланти, желязна воля и много по-слаб стомах, отколкото би очаквал човек.
— Съжалявам, че те разочаровам. — Мъртвите знаеха, че разочароваше и себе си достатъчно често.
— Мен? О, точно обратното. Никой не е направен от кремък, нали?
Уви. Монца изпи виното и се намръщи на чашата. Допреди година изпитваше към Рогонт само презрение. Помнеше как с Бена и Верния се смееха какъв страхливец е и колко ненадежден съюзник. Сега Бена беше мъртъв, а тя бе убила Верния и бе избягала при Рогонт, като непрокопсано дете при богат чичо. В този случай — чичо, който не можеше да се защити сам. Но бе доста по-добра компания от алтернативата. Очите й колебливо се насочиха към дългата маса отдясно, където седеше Тръпката. Сам.
Тъжната истина бе, че й беше лошо от него. Костваше й усилия да стои до него, камо ли да го докосва. Не беше само грозотата на осакатеното му лице. Беше виждала и причинявала достатъчно, за да може поне да се преструва, че не й пука. По-скоро беше мълчанието му, докато преди не можеше да го накара да млъкне. Пълно с дългове, които не можеше да плати. Виждаше изгореното око и чуваше шепота му: „Трябваше да си ти“. И знаеше, че трябваше да е тя. Вече не казваше нищо за това как трябва да прави правилното и да бъде добър човек. Може би трябваше да е доволна, че е спечелила спора. Беше се опитвала достатъчно напористо. Но единственото, за което мислеше, бе, че е взела един свестен човек и го е направила зъл. Не само тя бе гнила, ами и разваляше всичко, което докоснеше.