От Тръпката й ставаше лошо и фактът, че бе отвратена, когато трябваше да му е благодарна, само влошаваше нещата.
— Губя време — изсъска тя, по-скоро на чашата си.
Рогонт въздъхна.
— Всички сме така. Просто подминаваме грозните моменти, докато очакваме неизбежната смърт, и се надяваме да е възможно най-малко ужасяваща.
— Трябва да тръгвам. — Тя опита да свие юмрук, но от болката й призля още повече. — Трябва да открия начин… да убия Орсо. — Но беше толкова уморена, че едва имаше сила да го произнесе.
— Отмъщение? Наистина ли?
— Отмъщение.
— Ще съм съкрушен, ако си тръгнеш.
Вече почти не й пукаше какво казва.
— За какво ме искаш, по дяволите?
— Да те искам? — За момент Рогонт спря да се усмихва. — Повече не мога да отлагам, Монцаро. Може би още утре ще има голямо сражение. Което ще реши съдбата на Стирия. Какво може да е по-ценно от съвета на един от най-великите воини?
— Ако видя някой, ще ти го пратя — измърмори тя.
— А и ти имаш много приятели.
— Аз? — Не можеше да се сети за поне един жив.
— Народът на Талинс още те обича. — Той вдигна вежди към тълпата, която още й се мръщеше с трудно прикрита неприязън. — Разбира се, тук не си толкова популярна, но това само доказва правотата ми. Злодеят за едни е герой за други.
— В Талинс мислят, че съм умряла, и не им пука. — И на нея вече не й пукаше.
— Напротив. Моите агенти уведомяват гражданите за чудодейното ти оцеляване. На всяко кръстовище има плакати, които отричат историята на Орсо, обвиняват го в опит да те убие и предричат неизменното ти завръщане. Народът те обича истински, с онази симпатия, която обикновените хора изпитват към великите фигури, които не са виждали и няма да срещнат. Ако не друго, това поне ги настройва срещу Орсо и му отваря неприятности у дома.
— Политика, а? — Монца пак пресуши неизвестно кога напълнената чаша. — Дребна работа, когато войната чука на вратата ти.
— Всеки прави, каквото може. Но ти си плюс и във войната, и в политиката. — Усмивката му се завърна, още по-широка. — Освен това нима мъжът има нужда от допълнителна причина да държи красива и предизвикателна жена до себе си?
Монца се намръщи.
— Що не се шибаш?
— Щом казваш. — Рогонт я изгледа в очите. — Но предпочитам да сме двамата.
— Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам.
— А? — Тръпката спря да се мръщи на щастливата двойка. — Ха. — Някаква жена му говореше. — Охо. — Беше доста хубава, толкова, че сякаш блестеше. Видя, че май всичко наоколо блести. Явно беше пиян като свиня.
Но жената се различаваше от останалите. Около дългата й шия имаше огърлица от червени камъни. Носеше свободна бяла рокля, като онези чернокожи жени в Уестпорт, само дето беше много бледа. В стойката й имаше някаква лекота, без скованото маниерничене на останалите. Нещо открито в усмивката й. Дори за момент и той й се усмихна. За пръв път от много време.
— Свободно ли е? — Говореше с лек съюзнически акцент. Пришълка, като него.
— Искаш… да седнеш при мен?
— Защо не, да не си заразен?
— С моя късмет, няма да се изненадам. — Тръпката завъртя лявата си страна към нея. — Само това е достатъчно, за да разгони повечето хора.
Очите й се плъзнаха по белега, но усмивката не трепна.
— Всички си носим белезите. Някои отвън, други отвътре…
— Е, поне вътрешните не пречат на красотата.
— Открила съм, че красотата е надценено качество.
Тръпката я изгледа от горе до долу с наслада.
— Лесно ти е на теб. Ти си имаш предостатъчно.
— Маниери. — Тя изду бузи и огледа залата. — Не можеш да намериш в тази тълпа. Кълна се, че ти сигурно си единственият честен тук.
— Не се обзалагай. — Но вече се усмихваше широко. Все пак не е лошо да те ласкае красива жена. Все още имаше гордост. Жената протегна една ръка и той примигна. — Да я целуна ли?
— Ако искаш. Няма да се разпадне.
Беше нежна и мека. Не като ръката на Монца — с белези, пришки и мазоли като на Именуван мъж. И още по-малко като другата с ръкавицата, изкривена като коренище. Тръпката притисна устни към кокалчетата и долови някакъв аромат. Като цветя и още нещо, от което дъхът му спираше.
— Аз съм… Каул Тръпката.
— Знам.
— Знаеш ли?
— Срещали сме се и преди, за малко. Аз съм Карлот дан Айдър.
— Айдър? — Отне му момент да се сети. Полузърнато лице в мъглата. Жената с червеното палто в Сипани. Любовницата на принц Арио.
— Ти си тази, която Монца…
— Преби, изнуди, унищожи и захвърли? Аз съм. — Тя се намръщи към подиума. — Монца, а? Не само на малки имена, ами и с галени съкращения. Двамата сигурно сте много близки.