— Доста. — Но не толкова, колкото бяха във Визерин. Преди да му извадят окото.
— И все пак тя седи там с херцог Рогонт, а ти си тук при просяците и разочарованията.
Сякаш бе прочела мислите му. Гневът му взе да се разгаря наново и той опита да смени темата.
— Какво те води насам?
— Нямах друг избор след клането в Сипани. Херцог Орсо несъмнено предлага сериозна награда за главата ми. Последните три месеца очаквам всеки, който ме срещне, да ме промуши, отрови, фрасне, че и по-лошо.
— Ха. Това чувство ми е познато.
— Тогава ти съчувствам.
— Мъртвите знаят, че имам нужда.
— Можеш да разчиташ на цялото ми съчувствие, колкото и да струва. Ти си само пионка в тази игра, също като мен, нали? И загуби дори повече от мен. Окото ти. Лицето ти.
Тя не се движеше, но сякаш се приближаваше. Тръпката сви рамене.
— Предполагам.
— С херцог Рогонт сме стари познати. Малко ненадежден мъж, но несъмнено красив.
— Предполагам — успя да изръмжи той отново.
— Принудена съм да се оставя на неговата милост. Тежко положение, но е някаква утеха за известно време. Макар че явно си е намерил ново забавление.
— Монца ли? — Фактът, че си мислеше същото цяла вечер, не помагаше. — Тя не е такава.
Карлот дан Айдър изсумтя пренебрежително.
— Наистина ли? Не е коварна убийца и лъжкиня, която ще използва всички и всичко, за да постигне своето? Нали предаде Никомо Коска и открадна стола му? Защо мислиш, че херцог Орсо се е опитал да я убие? Защото е планирала да открадне и неговия. — Беше оглупял от пиенето и нямаше как да противоречи. — Защо да не използва Рогонт? Да не би да е влюбена в някой друг?
— Не — изръмжа Тръпката. — Откъде да знам. Не, по дяволите! Ти изкривяваш нещата!
Тя докосна прекрасната си гръд с ръка.
— Аз ли изкривявам? Има си причина да я наричат Змията на Талинс! Змията обича само себе си!
— Млъкни. Тя те използва в Сипани. Ти я мразиш!
— Вярно, че няма да пролея сълзи над трупа й. Човекът, който я прониже, ще има благодарността ми, и не само нея. Но това не ме прави лъжкиня. — Карлот вече шепнеше в ухото му. — Монцаро Муркато, Касапинът на Каприл? Там са убивали деца. — Усещаше дъха й, кожата му настръхваше от близостта й, а гневът и похотта се смесваха във вряща маса. — Клане! По улиците! Доколкото съм чувала, не е била вярна дори на брат си…
— А? — Тръпката искаше да не е толкова пиян, защото залата започваше да се върти.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам? — Обзе го странна смес от любопитство, страх и отвращение.
Айдър докосна ръката му с длан и той отново улови аромата й, сладък, замайващ, противен.
— С брат си са били любовници. — Натърти на последната дума.
— Какво? — Обезобразената му буза пламтеше, сякаш бе отнесъл шамар.
— Любовници. Спели са заедно, като мъж и жена. Шибали са се. Не е голяма тайна. Питай, когото поискаш. Питай нея.
Тръпката откри, че му е трудно да диша. Трябваше да се досети. Някои неща, на които не бе обърнал внимание, добиваха смисъл. Може би го подозираше. Но въпреки това се почувства излъган. Предаден. Взет за подбив. Като риба, извадена от водата. След всичко, което бе направил за нея, след всичко, което бе загубил. Гневът му кипна толкова силно, че едва го сдържаше.
— Затвори си шибаната уста! — Отблъсна ръката на Айдър. — Мислиш, че не виждам как ме обработваш ли? — Някак успя да се изправи и се надвеси над нея. Залата се люлееше около него, лицата и светлините се размазваха. — За глупак ли ме мислиш? Искаш да ме направиш на нищо, а?
Вместо да се дръпне, тя пристъпи напред и почти се натисна в него. Очите й бяха големи като чинии.
— Аз? Ти не си жертвал нищо за мен! Аз ли те отрязвам? Аз ли те правя на нищо?
Лицето на Тръпката запламтя. Кръвта бучеше в главата му. Изръмжа, задавен от гняв, залитна назад, защото иначе щеше да падне върху нея, и блъсна сребърния поднос на някакъв слуга. Чашите и бутилката се счупиха и оплискаха наоколо с вино.
— Сър, най-смирено…
Левият юмрук на Тръпката се заби в ребрата му и го завъртя, а десният се стовари в лицето му, преди да успее да падне. Слугата отскочи от стената и рухна върху счупените стъкла. По юмрука на Тръпката имаше кръв. Кръв и бяло парче между пръстите. Част от зъб. Истинското му желание бе да клекне върху това копеле, да му хване главата и да пръсне мозъка му по красивите фрески на стената. И насмалко да го направи.
Но успя да се обърне и тръгна със залитане навън.
Времето се влачеше.
Монца лежеше на една страна, с гръб към Тръпката, в самия край на леглото. Колкото се може по-далече, без да се изтърколи на пода. Първите признаци на зората проникваха през завесите и оцветяваха стаята в мръсно сиво. Опиянението се оттегляше и оставаше прилошаването, умората и още по-голямата безнадеждност. Като вълна на мръсен плаж, която уж ще го почисти, но само се оттегля и оставя след себе си купчини умряла риба.