— Само това ли съм за теб?
— Какво друго?
— След всичко, което направих за теб? Всичко, което загубих?
Тя се присви, ръцете й затрепериха по-зле от всякога.
— Малко ли ти се плаща?
— Плаща? — Той посочи лицето си. — Колко струва окото ми, зла кучко?
Тя изръмжа приглушено, скочи от стола, грабна лампата, обърна му гръб и тръгна към вратата на балкона.
— Къде отиваш? — Гласът му внезапно загуби острота, сякаш бе осъзнал, че е прекалил.
— Махам се от самосъжалението ти, гадино, преди да повърна. — Отвори вратата и излезе в студения въздух.
— Монца… — Тръпката се беше присвил на леглото с най-тъжното изражение на лицето. Поне на тази половина, която още имаше. Съкрушен. Безнадежден. Отчаян. Фалшивото му око гледаше настрани. Сякаш щеше да зареве, да рухне и да моли за прошка.
Монца тръшна вратата. Така поне имаше оправдание. Предпочиташе минаващата вина, че му е обърнала гръб, от постоянната, ако го гледа в лицето. Определено си беше за предпочитане.
Гледката от балкона сигурно бе сред най-впечатляващите на света. Осприя се простираше отдолу, откачен лабиринт от медни покриви, всяко ниво на града със собствена отбранителна стена с бойници и кули. Високи сгради от стар бял камък, с тесни прозорчета, натикани край стръмни улички и множество стълбища, тъмни и мрачни, като каньони на планински потоци. Тук-там по прозорците светеха ранни светлини, а по стените се мяркаха факлите на стражите. Долината на Сулва беше потънала в сянката на планината, проблясването на реката се виждаше едва-едва. На хребета на най-високия хълм от другата страна, на фона на кадифеното небе примигваха точиците от огньовете на Хилядата меча.
Терасата не беше място за хора със страх от високото.
Но Монца имаше други проблеми. Единственото, от което се интересуваше, бе да спре да се интересува, при това колкото се може по-бързо. Пропълзя в най-далечния ъгъл, стиснала лампата и лулата като замръзващ човек последното пламъче. Захапа лулата, вдигна плющящата качулка с треперещи ръце, наведе се напред…
Внезапен порив на вятъра натика мазната коса в лицето й. Пламъкът потрепна и загасна. Тя стоеше замръзнала и гледаше загасналата лампа с болезнено объркване и изпотяващо изумление. Лицето й се отпусна ужасено, когато последствията успяха да пропълзят в пулсиращата й глава.
Няма пламък. Няма лула. Няма връщане назад.
Подскочи, направи крачка към парапета и хвърли лампата към улицата с цялата си сила. Отметна глава, пое дълбоко въздух, стисна парапета и изкрещя с всичка сила. Крещеше от омраза към падащата лампа, към вятъра, който я бе угасил, към града под нея, към долината, към света и всички в него.
В далечината гневното слънце започваше да изпълзява над планината и оцветяваше небето около мрачните склонове с кръв.
Без повече закъсняване
Коска стоеше пред огледалото за финалното натъкмяване. Оправи изисканата си яка, завъртя камъните на петте пръстена така, че да сочат право напред, и нагласи всеки косъм на брадата си. По изчисленията на Дружелюбния му бе отнело час и половина. Дванайсет прокарвания на бръснача по колана. Трийсет и едно движения, за да оформи брадичката. Едно дребно порязване вляво под челюстта. Тринайсет дръпвания с пинсетите, за космите в носа. Четирийсет и пет копчета. Четири чифта закопчалки. Осемнайсет каиша за затягане.
— Всичко е готово. Господин Дружелюбен, искам да заемеш поста на първи сержант в бригадата.
— Не разбирам нищо от война. — Нищо, освен че бе лудост, която напълно го побъркваше.
— Не ти трябва да разбираш. Работата ти ще е да стоиш близо до мен, мълчалив, но бдителен, да поддържаш и следваш моя пример и най-важното — да пазиш моя и твоя гръб. Светът е пълен с коварство, приятелю! Понякога ще имаш малко кървава работа и когато се наложи, ще броиш парите, които взимаме и даваме, хората, оръжията и останалия инвентар…
Всъщност това бе същото, което Дружелюбния правеше за Саджаам в Убежището и след това.
— Това го мога.
— По-добре от всеки, не се съмнявам! Ще започнеш ли, като ми помогнеш с тази катарама? Гадни оръжейници. Кълна се, че са я сложили там само за да ми е неудобно. Той посочи страничната каишка на нагръдника си, задържа дъх и глътна шкембето си, докато Дружелюбния я оправяше. — Благодаря, приятелю, стабилен си като скала! Котва! Ос от спокойствие, около която се въртя лудо. Какво щях да правя без теб?
Дружелюбния не разбра въпроса.
— Същото.
— Не, не. Не същото. Не се познаваме отдавна, но чувствам… че имаме разбирателство. Връзка. Ние с теб си приличаме много.
Понякога Дружелюбния усещаше, че се бои от всяка дума, която трябва да изрече, от всеки нов човек и ново място. Крепеше се, и то едва-едва, само чрез броенето на всичко. Обратно, Коска се носеше по живота като цвят по вятъра. Начинът, по който се смееше, усмихваше се, говореше и караше останалите да го правят, му изглеждаше като магия, също като онази гуркулка Ишри, която се бе появила от нищото.