— Слава, момчета, слава и прилично заплащане!
Мръщенето им премина в усмивки и те се развикаха одобрително.
— Генералът!
— Капитан-генералът!
— Коска!
— Момчета, момчета! — Той се засмя и стисна няколко ръце. Точно противоположно на нейния стил на командване. Монца трябваше да е студена, твърда и недосегаема, иначе нямаше да има никакво уважение. Една жена не можеше да си позволи лукса да е приятелски настроена към войската. Затова използваше Бена, да се смее вместо нея. Може би затова нямаше много смях, след като Орсо го уби.
— А ето тук е скромният ми дом. — Коска ги въведе в скована от дебели трупи барака, осветена от две потрепващи лампи. На едната страна имаше широк отвор и последните лъчи на залязващото слънце хвърляха отблясъци пред него. Откъм крепостта имаше тесни прозорчета. Няколко натрупани сандъка в единия ъгъл, генералският стол в другия. Масата беше покрита с разхвърляни карти, недоядени ядки и различно пълни бутилки с всякакъв цвят. — Как върви боят?
Дружелюбния вдигна поглед от заровете между кръстосаните си крака.
— Върви.
Монца отиде до един от тесните прозорци. Вече беше почти тъмно и почти не виждаше атаката. Може би леко движение около бойниците. И тук-там проблясване на метал. Но можеше да чуе боя — далечни викове и дрънчене на стомана.
Коска седна на стола и вдигна калните си ботуши на масата. Бутилките се разклатиха.
— Четиримата заедно отново! Като в Къщата за удоволствия „Кардоти“. Като в галерията на Салиер! Щастливи времена, а?
Чу се свистенето на катапулт и горящият снаряд се понесе напред, разби се в предната кула сред огнени езици и хвърчащи въглени. Блясъкът освети стълбите на стените, фигурките, пъплещи по тях, отрази се в стоманата и всичко отново потъна в мрак.
— Сигурен ли си, че времето е добро за шеги? — измърмори Монца.
— Нерадостните времена са най-добри за повдигане на духа. Не палиш свещи по обед, нали?
Тръпката се мръщеше към склона и Фонтецармо.
— Наистина ли мислиш, че ще превземете тези стени?
— Тези? Ти луд ли си? Това е една от най-здравите крепости в Стирия.
— Тогава защо…
— Защото е лошо само да седиш отвън и да не правиш нищо. Те имат сериозни запаси храна, вода, оръжия и най-лошото, лоялност. Могат да изкарат месеци така. Месеци, през които дъщерята на Орсо, кралицата на Съюза, може да изкрънка от колебливия си съпруг помощ. — Монца се чудеше дали това, че кралят е научил, че съпругата му си пада по жени, има значение…
— И как ще помогне за повдигането на духа това, че хората ти падат от стената? — попита Тръпката.
Коска сви рамене.
— Това изтощава защитниците. Не им дава да си починат и отклонява вниманието от другите ходове, които може да предприемем.
— Прекалено много трупове за отвличане на вниманието.
— Няма как да стане без труповете.
— Как подлъгваш мъжете да се катерят по стълбите?
— По стария метод на Сазине.
— А?
Монца си спомни как Сазине показваше блестящите купчини монети на новобранците и каза:
— Хиляда монети за първия на бойниците, ако стените паднат, и по сто на първите десетима, които го последват.
— Стига да оцелеят, че да си приберат наградата — допълни Коска. — Ако задачата е невъзможна, няма да вземат парите, а ако успеят, е, постигнал си невъзможното само за две хиляди монети. Това осигурява несекващ поток кандидати за стълбите, плюс допълнителната изгода от това, че те отървава от смелчаците в бригадата.
Тръпката го изгледа още по-объркано.
— Че защо ще се отърваваш от смелчаците?
— Смелостта е добродетел на мъртвите. Мъдрият командир никога не й се доверява — измърмори Монца.
— Вертурио! — Коска се плесна по крака. — Обичам автори, които изкарват смъртта смешна! Смелите мъже са полезни, но са крайно непредсказуеми. Тревожат другарите си. Опасни са за зяпачите.
— Да не говорим, че са потенциални съперници за командването.
— Най-безопасно е да ги очистиш. — Коска демонстрира действието с небрежно махване с два пръста. — Средно страхливите са безкрайно по-добри войници.
Тръпката поклати глава отвратено.
— Вие имате страшно шибани методи за война.
— Няма хубави методи за война, приятелю.
— Каза, че им отвличаш вниманието — прекъсна го Монца.
— Да.
— От какво?
Чу се внезапно съскане, пламна огън и Монца посегна към меча си и се извъртя. Ишри се беше опънала на сандъците като мързелива стара котка на слънце. Главата й беше отметната назад, единият й дълъг бинтован крак висеше от ръба и се клатеше лекичко.