Тръпката размърда рамене с неудобство. Понякога забравяше, че работата, за която са тук, включва основно убийство.
— Студено, а?
— По нашия край си е направо летен ден — изсумтя той, измъкна тапата от бутилката и й я подаде. — Това може да те постопли.
— Много предвидливо. — Тя отпи голяма глътка, тънките мускули по врата й помръднаха.
— Като за член на банда наемни убийци съм доста предвидлив.
— Трябва да знаеш, че някои наемни убийци са доста свестни. — Монца отпи още веднъж и му върна бутилката. — Не и от тази банда, разбира се.
— Така е, по дяволите. Всички сме боклуци. Дори жените.
— Вътре ли са? Морвийр и малкото му ехо?
— Аха. И то от доста време.
— А Дружелюбния?
— И той е с тях.
— Морвийр каза ли колко ще се бави?
— Той да каже нещо? Мислех, че аз съм оптимистът.
Зачакаха приклекнали в студената тишина, притиснати до парапета, взрени в тъмните очертания на банката. По някаква причина Тръпката се чувстваше доста нервен. Дори повече от очакваното около предстоящото убийство. Хвърляше крадешком погледи към нея и не отклоняваше очи достатъчно бързо, когато го засечеше.
— Значи няма какво да правим, освен да чакаме на студа — каза тя.
— Предполагам. Освен ако не искаш да ме подстрижеш още по-късо.
— Страх ме е да извадя ножиците, защото ще почнеш да се събличаш.
Той се ухили.
— Браво. Това ти спечели нова глътка. — И й подаде бутилката.
— Наистина съм доста шеговита за жена, която наема убийци. — Монца се приближи още повече, за да я вземе. Достатъчно, че да почувства гъделичкане в страната откъм нея. Достатъчно, за да усети как дъхът му се учестява. Погледна настрани, за да не се излага повече от обичайното за последните две седмици. Чу я как отваря бутилката и отпива. — Благодаря.
— Няма нищо. Ще направя всичко, което трябва, вожде. Само кажи.
Когато се обърна, видя, че го гледа втренчено, с присвити устни, сякаш преценяваше колко струва.
— Има едно нещо…
Морвийр постави внимателно последната оловна пречка на мястото й, наслага стъклата и прибра инструментите си и маджуна.
— Ще свърши ли работа? — попита бей.
— Съмнява ме, че ще издържи на буря, но ще изкара до утре. След това, подозирам, че ще имат много по-сериозни неприятности от протекъл покрив.
Стана и тръгнаха заедно към парапета.
Дружелюбния вече беше минал по въжето. Морвийр надникна през ръба. Под шиповете и статуите гладките колони се спускаха към павираната улица. Един от патрулите мина, фенерите се люшкаха.
— Ами въжето? — изсъска Дей, щом стражите се отдалечиха. — Ще го видят, щом се съмне.
— Не съм пропуснал нито един детайл. — Морвийр се усмихна и извади от вътрешния си джоб малка стъкленица. — Няколко капки ще прегорят възела известно време след като минем. Трябва само да изчакаме от другата страна и ще си го приберем.
Помощничката му не изглеждаше убедена, доколкото можеше да види в мрака.
— Ами ако прогаря по-бързо?
— Няма.
— Според мен е доста рисковано.
— Скъпа, какво не поемам никога?
— Рискове, но…
— Щом се притесняваш, мини първа.
— Определено. — Дей се хвана сръчно за въжето и увисна. Отне й само около трийсет секунди, за да се прехвърли от другата страна.
Морвийр отвори стъкленицата и капна няколко капки на възела. Замисли се и капна още две. Нямаше желание да чака проклетото въже, докато съмне. Изчака следващият патрул да отмине и се покатери на парапета. Трябваше да признае, че го направи с по-малко грация от ученичката си. Но пък нямаше нужда да бърза. Предпазливостта на първо място. Хвана въжето в защитените си с ръкавици ръце, преметна единият крак отгоре и посегна да вдигне другия… Чу се звук от сцепване и студеният вятър облиза голото му коляно.
Морвийр погледна надолу. Крачолът му се бе закачил за един шип и се бе разпрал почти до задника. Той зарита, за да освободи крака си, но само го заклещи още повече.
— Проклятие! — Това определено не беше част от плана. От парапета, където бе завързано въжето, се издигаше лек пушек. Явно киселината действаше по-силно от очакваното.
— Проклятие! — Залюля се обратно на покрива и задържа въжето с една ръка. Извади скалпела от вътрешния си джоб и с няколко сръчни замаха отряза плющящия плат. Един, два, три и беше почти готов, с хладнокръвието на хирург. Още един последен…
— Ах! — С раздразнение и нарастващ ужас осъзна, че се е одраскал по глезена с острието. — Проклятие! — Скалпелът беше намазан с отвара от ларинк. Тази отрова винаги му докарваше гадене сутрин и затова не бе развил добър имунитет към нея. Нямаше да е фатално. Не и само по себе си. Но можеше да изтърве въжето, а определено нямаше имунитет към падане на паваж от двайсет и осем крачки. Наистина горчива ирония. Все пак повечето практикуващи неговата професия загиваха от собствените си отрови.