— Свали ръкавиците. — Той махна с ръка. — Не ми харесват.
— И на мен. — Монца започна да ги издърпва от лактите. Арио се взираше в дясната й ръка. Тя я вдигна пред лицето си и примигна. Имаше дълъг розов белег отстрани. Дланта беше премазана, пръстите изкривени, а кутрето стърчеше упорито напред.
— А. — Беше забравила за това.
— Осакатена ръка. — Арио запълзя по леглото към нея. Перата и членът му се клатеха в такт с движението на бедрата. — Колко ужасяващо… екзотично.
— Нали? — Споменът за ботуша на Гоба, премазващ ръката, изплува пред очите й и я отрезви за миг. Усети, че се усмихва. — Няма нужда от това. — Хвана перата, свали маската от главата му и я хвърли към ъгъла.
Арио се усмихна. Около очите му имаше розови белези от маската. Тя се взря в лицето му и усети как замайването от хъска се изпарява. Пред нея беше мъжът, който прониза брат й, изхвърли го от терасата и се оплакваше, че е бил одраскан. Точно пред нея. Наследникът на Орсо.
— Колко грубо. — Той се надигна от леглото. — Трябва да ти дам урок.
— А може би аз трябва да ти дам.
Той се приближи толкова, че можеше да подуши потта му.
— Дръзко е да ми се опълчваш. Много дръзко. — Посегна и прокара пръст по ръката й. — Малко жени са толкова дръзки. — Застана още по-близко и пусна ръка към цепката на полата й, нагоре по бедрото, стисна я за задника. — Имам чувството, че те познавам.
Монца хвана ръба на маската с осакатената си ръка.
— Познаваш ме? — Плъзна другата си ръка към гърба и напипа дръжката на единия нож. — Разбира се, че ме познаваш.
Махна маската си. Усмивката на Арио застина, и очите му пробягаха по лицето й. След това се оцъклиха.
— Стра…
— Сто монети на следващото хвърляне! — извика Полумесеца и вдигна високо заровете. Помещението се смълча, защото всички се обърнаха да го гледат.
— Сто монети. — Това не означаваше нищо за Дружелюбния. Той не играеше със собствени пари, а и го интересуваха само по отношение на броенето. Загубите и печалбите бяха без значение.
Полумесеца разклати заровете в юмрука си.
— Хайде, скапани лайна! — Хвърли ги и те заподскачаха по масата.
— Пет и шест.
— Ха! — Приятелите му се зарадваха и започнаха да го поздравяват, все едно бе постигнал голямо нещо, като бе хвърлил едни числа вместо други.
Онзи с маската на кораб вдигна ръце нагоре.
— А така!
Другият, с маската на лисица, направи неприличен жест.
Свещите бяха станали неприятно блестящи. Твърде блестящи, за да ги преброи. Стаята беше гореща и претъпкана. Ризата бе залепнала за гърба му. Дружелюбния посегна за заровете и ги хвърли нежно. Около масата се чуха възклицания.
— Пет и шест. Банката печели. — Хората често забравяха, че е нормално да се падне равен резултат. Така че не беше съвсем изненадан, когато Полумесеца загуби усещането си за реалност.
— Мошеник!
Дружелюбния се намръщи. В Убежището щеше да го намушка, ако му говореше така. Трябваше да го направи, та другите да го оставят на мира. Щеше да го намушка, и то не веднъж. Само че сега не бяха в Убежището, а навън. Контрол. Той само сви рамене.
— Пет и шест. Заровете не лъжат.
Започна да прибира чиповете, но Полумесеца го хвана за ръката, наведе се напред и го мушна с пръст в гърдите.
— Мисля, че заровете ти са фалшиви.
Дружелюбния усети как гърлото му се стяга болезнено и затаи дъх. Усещаше всяка капка пот по челото, гърба и косата си. В него започна да се надига спокоен, студен и непоносим гняв.
— Какви са заровете ми? — едва успя да прошепне.
Ръчкане, ръчкане, ръчкане.
— Фалшиви.
— Какви? — Сатърът на Дружелюбния разцепи маската и черепа под нея. Ножът му наръга мъжа с маската на кораб право в отворената уста и върхът излезе през тила. Дружелюбния продължи да го мушка и мушка, докато дръжката не стана хлъзгава от кръвта. Някаква жена запищя.
Затворникът осъзнаваше, че всички в помещението го гледат втрещено. Три по четири по четири човека, или някъде там. Преобърна масата, разпиляха се чаши, чипове и монети. Мъжът с маска на лисица го гледаше ужасено, бледата му буза беше оцапана с парчета тъмен мозък.
Дружелюбния се наведе към него и изкрещя:
— Извини се! Извини се на шибаните ми зарове!
— Стра…
Викът на Арио се превърна в пъшкане. Той погледна надолу и тя го последва. Ножът се бе забил в слабините му, точно между бедрото и свилия се член, чак до дръжката. Кръвта се процеждаше по юмрука й. Арио изпищя, но другият нож на Монца се заби под ухото му и излезе от другата страна на гърлото.
Арио остана така, с изцъклени очи и една ръка на голото й рамо. Другата пропълзя към дръжката на ножа. Гъстата черна кръв се стичаше по пръстите й, надолу по гърдите и краката му, оставяше червени следи по бледото тяло. Устата му се отвори, но вместо писък се чу хриптенето на въздуха покрай влажната стомана в гърлото. Той залитна назад. Монца наблюдаваше с удивление светещите следи, които оставяше бледото му лице.