Чуваше блъскането и писъците зад себе си.
— Кралят! Защитете краля! — Залитна. Мечът беше натежал в десницата му, щитът висеше на отпуснатата левица. Чудеше се кой е останал жив. Мислеше за жената, която бе убил на двора, за ръката, която бе строшил на вратата. Заклатушка се по коридора и махна с щита пред лицето си, за да разгони дима.
Под широките прозорци лежаха тъмните очертания на тела. Може би беше мъртва. Всички можеше да са мъртви. Всички. Чу кашляне. Пушекът беше изпълнил коридора и се кълбеше към тавана. Тръпката се намръщи. После видя жена. Жена с разчорлена черна коса и протегнати ръце.
Монца.
Задържа дъх и затича към нея, приведен ниско, под дима. Хвана я за кръста, а тя го сграбчи през врата. Лицето й беше омацано с кръв и сополи.
— Пожар — изхриптя тя.
— Насам. — Тръпката я дръпна към коридора, но спря.
От стълбището се задаваха двамина с нагръдници. Единият посочи към тях.
— Мамка му. — Спомни си макета. Задната стена на „Кардоти“ гледаше към Осми канал. Изрита прозореца с крак. Долу, под пушека, водата блестеше и отразяваше пламъците на пожара.
— Най-лошият си шибан враг — изръмжа през стиснати зъби.
— Арио е мъртъв — изхъхри Монца в ухото му. Тръпката хвърли меча си и я сграбчи. — Какво… — Изхвърли я през прозореца и чу ужасения й писък. Изтръгна щита си, метна го към двамата мъже, които тичаха към него, и скочи след нея.
Пушекът се носеше около него. Вятърът разроши косата му и шибна насълзените очи и отворената уста. Той удари водата с крака и потъна. В мрака заплуваха мехурчета. Студът го преряза и почти го накара да си поеме въздух. Не знаеше къде е горе и къде е долу и си удари главата в нещо.
Нечия ръка го сграбчи под челюстта, дръпна го и изкара лицето му в нощта. Той си пое въздух. Влачеха го през канала, а той кашляше, и от пушека, и от водата, и от миризмата на гнило от канала. Започна да се мята.
— Стига си се дърпал де!
Над лицето му падна сянка, а рамото му застърга в камък. Пипнешком се хвана за някаква метална халка и успя да се задържи над повърхността, докато се мъчеше да изкашля водата от дробовете си. Монца се притискаше към него и го държеше здраво. Учестеното им дишане се сливаше в едно и заедно с плисъка на водата отекваше под арката на моста.
Можеше да види задната страна на Къщата за удоволствия „Кардоти“. Пожарът бушуваше с пълна сила, пламъците пращяха и пукаха, хвърляха искри, пепел и облаци дим. Светлината се отразяваше във водата и по половината бледо лице на Монца. Червено, оранжево и жълто — цветовете на пожара.
— Мамка му — изсъска той и потръпна от студ, от умора след битката и от угризения за стореното в целия хаос. Усети как в очите му напират сълзи. Не можеше да не заплаче. Започна да се тресе и да подсмърча, едва успяваше да не изпусне халката. — Мамка му… мамка му…
— Шшшшт. — Ръката на Монца се притисна към устата му. Над тях се чуха забързани стъпки и викове. Двамата потрепериха и се притиснаха към влажната зидария. — Шшшшт. — Преди няколко часа беше готов на всичко, за да се притисне така към нея. В момента обаче не му беше до това.
— Какво стана? — прошепна тя.
Тръпката дори не можеше да я погледне.
— Нямам представа.
Какво стана
Известният наемник Никомо Коска се спотайваше в сенките и наблюдаваше склада. Всичко изглеждаше спокойно, а иззад затворените капаци не идваше светлина. Нямаше отмъстителна тълпа, нито напиращи стражи. Инстинктите му казваха просто да изчезне в нощта и да зареже Монцаро Муркато и откачения й стремеж към отмъщение. Само че му трябваха пари, а инстинктите му не струваха и колкото купчина лайна. Той се притисна към входа, защото някаква жена с маска притича с кикот по уличката, държеше полите си с ръце. Някакъв мъж подтичваше зад нея.
— Върни се! Целуни ме, кучко! — Стъпките им заглъхнаха.
Коска закрачи по улицата, сякаш я притежаваше, зави по страничната и се притисна към стената на склада. Промъкна се до задната врата. Изтегли острието от бастуна си с леко стържене и металът проблесна в нощта. Завъртя дръжката и отвори вратата. Направи крачка в тъмното.
— Дотук. — До врата му се допря острие. Коска отвори длан и пусна оръжието си на дъските.
— Предавам се.
— Коска, ти ли си? — Острието се махна. Витари се спотайваше в сенките зад вратата.
— Шило, преоблякла си се! По̀ ми допадаше в дрехите от „Кардоти“. Бяха по-… женствени.
— Ха. — Тя мина покрай него и влезе в тъмното помещение. — Това бельо си беше истинско мъчение.