— Тогава ще трябва да се огранича до фантазиите си.
— Какво стана в „Кардоти“?
— Какво стана ли? — Коска се наведе и вдигна оръжието си с два пръста. — Мисля, че „кървава баня“ добре описва нещата. След това избухна пожар. Признавам… че побързах да се изнеса. — Беше отвратен от себе си, че бе побягнал, спасявайки безполезната си кожа. Но пък навиците от цял живот, при това опропастен като неговия, отмираха трудно. — Защо ти не ми кажеш какво се случи?
— Дойде кралят.
— Какво? — Коска се сети за мъжа в бяло с маската, изобразяваща слънце. Мъжът, който хич не приличаше на Фоскар. — Аха. Това обяснява телохранителите.
— Какво стана с музикантите?
— В преразход са. Никой от тях ли не се е появил още?
Витари поклати глава.
— Не.
— Тогава бих предположил, че повечето, а може би всички, са избити. Както често се случва с наемниците. Лесно се наемат, лесно се освобождават и никой не тъжи за тях.
Дружелюбния стоеше до тъмната маса и търкаляше нежно заровете си на светлината на една лампа. До него лъщеше тежък и застрашително изглеждащ сатър.
Коска се приближи и посочи заровете.
— Три и четири, а?
— Три и четири.
— Седем. Съвсем обикновен резултат.
— Среден.
— Може ли?
Дружелюбния го изгледа остро.
— Да.
Коска все заровете и ги търкулна.
— Шест. Ти печелиш.
— Това ми е проблемът.
— Наистина ли? А моят е, че губя. Какво стана. Имаше ли проблеми в игралната зала?
— Малко.
По врата на затворника имаше, засъхнала кръв, черна на светлината на лампата.
— Имаш нещо… ето там — каза Коска.
Дружелюбния се избърса и погледна червено-кафявите си пръсти с емоционалността на умивалник.
— Кръв.
— Да. Доста кръв се проля тази вечер. — Сега, когато беше в относителна безопасност, тръпката отшумяваше и старите съжаления се завръщаха. Ръцете му пак трепереха. Питие, питие, питие. Направи няколко крачки в склада.
— Аха! Конферансието на тазвечерния убийствен цирк! — Морвийр се подсмихваше от перилата на стълбището. Дей стоеше до него и белеше портокал.
— Нашите отровители! Жалко, че сте оцелели. Какво стана?
Морвийр сбърчи устни.
— Нашата скромна роля бе да отстраним стражите на горния етаж. Направихме го с абсолютна скорост и дискретност. След това не бяхме желани в сградата. Точно обратното. Нашата работодателка не ни се доверява напълно. Беше загрижена, че ще предизвикаме безразборно клане.
Коска сви рамене.
— Клането по принцип е безразборно.
— Както и да е, отговорностите ти свършиха. Никой няма да има нещо против, ако приемеш този подарък от мен.
Морвийр хвърли нещо проблясващо в тъмнината. Коска го хвана инстинктивно във въздуха. Метална манерка с плискаща се течност. Като тази, която носеше обикновено. Не помнеше къде я бе заложил… В спомените му изплува образът на студен метал и силен алкохол и устата му се напълни със слюнка. Питие, питие, питие…
Отвъртя капачката почти наполовина, преди да се спре.
— Би било разумно да не приемам дарове от отровител.
— Единствената отрова вътре е от тази, която поглъщаш от години. Същата, от която никога няма да се откажеш.
Коска вдигна манерката.
— Наздраве. — Наклони я, изля алкохола на пода и я хвърли в ъгъла. Все пак запомни мястото, в случай че останеха няколко капки. — Нашата работодателка няма ли я? А северняшкото й кученце?
— Не. Може би трябва да обмислим вероятността да не се появят.
— Прав е. — Витари беше черна фигура на прага на кухнята. — Има голяма вероятност двамата да са мъртви. Какво ще правим тогава?
Дей си погледна ноктите.
— Аз например ще си изплача очите.
Морвийр имаше други планове.
— Да обсъдим как ще си разделим парите на Муркато…
— Не. — По някаква причина Коска беше силно раздразнен от тази мисъл. — Ще изчакаме.
— Това място не е безопасно. Някой от изпълнителите може да е заловен от властите. Може би в момента ни издава.
— Вълнуващо, нали? Казах, че ще изчакаме.
— Ти чакай, като искаш, но аз…
Коска хвърли ножа си с едно ловко движение. Острието изсвистя в мрака и се заби в стената на педя от лицето на Морвийр.
— Ето един подарък от мен.
Отровителят повдигна вежда.
— Не ми харесва пияници да ме замерят с ножове. Ами ако мерникът ти не беше точен?
Коска се ухили.
— Не беше. Ще чакаме.
— За човек с толкова известни проблеми с лоялността, намирам привързаността ти към жена, която вече те е предавала, за… смайваща.
— И аз. Но винаги съм бил непредсказуемо копеле. Може би се променям. Може би съм се заклел да изтрезнея и отсега нататък да спазвам думата си.
— Да бе — изсумтя Витари.
— И колко ще чакаме? — настоя Морвийр.