— Предполагам, че ще ти кажа кога може да се махнеш.
— А ако предположим, че реша да тръгна по-рано?
— Не си толкова умен, колкото претендираш. — Коска го изгледа в очите. — Но не си и чак толкова глупав.
— Всички да се успокоят — изръмжа Витари с най-неуспокояващия възможен глас.
— Не приемам заповеди от теб, скумрио!
— Може би трябва да те науча…
Вратата на склада се отвори с трясък и нахлуха две фигури. Коска извади острието от бастуна си, веригата на Витари издрънча, а Дей измъкна отнякъде малък арбалет и се прицели към прага. Новодошлите обаче не бяха представители на властите. Бяха Тръпката и Монца, мокри и мръсни, задъхани, сякаш ги бяха преследвали през половината Сипани. Може би наистина беше така.
Коска се ухили.
— Само трябва да й споменеш името, и тя се появява! Господин Морвийр тъкмо обясняваше как трябва да си разделим парите ти, в случай че си изпепелена в останките на „Кардоти“.
— Съжалявам, че ви разочаровах — изхриптя тя.
Морвийр изгледа мръсно Коска.
— Уверявам те, че въобще не съм разочарован. Имам сериозен интерес да оцелееш, защото ми дължиш хиляди монети. Просто обмислях всички вероятности…
— Най-добре е да си подготвен — каза Дей, свали арбалета и се върна към портокала.
— Винаги предпазливостта на първо място.
Монца се заклати през склада, влачеше единия си гол крак. Зъбите й бяха стиснати здраво, знак, че изпитва болка. Дрехите й, които и без това не бяха оставяли много на въображението, бяха съвсем разкъсани. Коска видя дългия червен белег на бедрото, друг през рамото, трети на ръката. Дясната й ръка беше разкривена и притисната към хълбока, сякаш за да я скрие от поглед.
При вида на тези следи от насилие го заля неочакван гняв. Все едно виждаше полуунищожена картина, на която винаги се бе възхищавал. Може би картина, която някога се бе надявал да притежава? Това ли беше? Свали палтото си и й го подаде, докато тя минаваше покрай него. Монца не му обърна внимание.
— Да приемем ли, че не си толкова доволна от тазвечерното начинание? — попита Морвийр.
— Спипахме Арио. Можеше да е и по-зле. Трябват ми сухи дрехи. Напускаме Сипани веднага. — Тя закуцука по стълбите, влачейки поли по праха, и изблъска Морвийр с рамо. Тръпката затвори вратата и се облегна на нея.
— Коравосърдечна кучка — измърмори Витари.
Коска захапа устната си.
— Винаги съм казвал, че дяволите са се вселили в нея. А всъщност брат й беше наистина безсърдечният.
— Ха! — подметна Витари. — Това май беше комплимент.
Монца успя да затвори вратата и да направи няколко крачки в стаята, преди вътрешностите й да се свият, сякаш я бяха ударили в корема. Едва си поемаше дъх, горчивата слюнка се стичаше от устата й към дъсчения под.
Потръпна и опита да се измъкне от курвенските дрехи. Плътта й настръхваше от допира им, а стомахът й се повдигаше от гнилата миризма на канала. Изтръпналите й пръсти се засуетиха с копчетата, закопчалките и кукичките. Разкъса влажните парцали с пъшкане и се измъкна от тях.
Зърна отражението си в огледалото на светлината на единствената лампа. Прегърбена като просяк, трепереща като пияница, с червени белези по бялата кожа, с мокра разчорлена коса. Удавница. На крака.
„Ти си сън. Видение. Самата Богиня на войната!“
Преви се от нов спазъм, отиде до раклата и започна да вади чисти дрехи с треперещи ръце. Попадна на една от ризите на Бена. Хвана ръкавите и я разгъна. За момент сякаш ръцете му бяха около нея. Максималното, което можеше да получи сега. Облече я. Ново прилошаване я накара да се наведе и да изплюе жлъчка. След като премина, обу панталоните, запаса ризата на Бена и се наведе да обуе и ботушите, като се мръщеше на болката в краката.
Наплиска се със студена вода от умивалника и опита да измие остатъците от грима, кръвта и сополите от косата и лицето си.
— Монца! — чу се гласът на Коска. — Имаме изтъкнат гост. Гостенка по-точно.
Тя нахлузи кожената ръкавица на осакатената си ръка и се намръщи, докато наместваше изкривените пръсти. Пое дълбоко дъх, извади калвеса под матрака на леглото и го окачи на колана си. Това я накара да се почувства по-добре. Отвори вратата.
Карлот дан Айдър стоеше в средата на склада. Златната бродерия на червеното й палто проблясваше, докато гледаше как Монца слиза по стълбите, опитвайки се да не куца. Коска вървеше зад нея.
— Какво стана, по дяволите? „Кардоти“ още гори! В града има безредици!
— Какво стана ли? — извика Монца. — Защо ти не ми кажеш? Негово шибано величество беше заел мястото на Фоскар!
— Фоскар казал, че го боли глава. Затова Арио взел зет си.
— Който пък водеше дузина Рицари на Тялото — каза Коска. — Личните телохранители на краля. Както и много повече гости, отколкото очаквахме. Резултатите не бяха добри. За никого.