— А… Арио? — заекна Айдър с пребледняло лице.
Монца я погледна в очите.
— Мъртъв.
— А кралят? — Тя почти зашепна.
— Жив. Поне когато го оставих. Но пък след това сградата се запали. Може би са го измъкнали.
Айдър погледна към пода.
— Надявах се, че ще се провалите.
— Нямаш късмет.
— Сега ще има последствия. Като направиш нещо такова, винаги има. Някои очаквани, други не. — Тя протегна ръка. — Противоотровата.
— Няма.
— Но аз изпълних моята част!
— Няма отрова. Просто убождане с обикновена игла. Свободна си.
Айдър се засмя отчаяно.
— Свободна? Орсо няма да спре, докато не нахрани кучетата си с мен! Може би мога да се измъкна от него, но не и от Сакатия. Предадох го и изложих безценния му крал на опасност. Няма да ми прости. Той никога не прощава. Доволна ли си сега?
— Говориш, сякаш има избор. Или Орсо и останалите умират, или аз. Няма среден път. — Монца сви рамене и се обърна. — По-добре изчезвай.
— Изпратих писмо.
Монца се извъртя към нея.
— Писмо ли?
— Да. Днес. На Великия херцог Орсо. Написах го под въздействието на емоции, така че не съм сигурна какво точно гласеше. Но споменах името Шило Витари. И Никомо Коска.
Коска махна пренебрежително с ръка.
— Винаги съм имал множество могъщи врагове. Смятам, че това е достойно за гордост. Изброяването им е чудесна тема за разговор на вечеря.
Айдър обърна усмивката си от стария наемник към Монца.
— Тези две имена, както и Муркато.
Монца се намръщи.
— Муркато?
— За колко глупава ме смяташ? Знам коя си, а сега и Орсо знае. Това, че си жива, че си убила сина му и си имаш помощници. Малко отмъщение, но най-доброто, което успях да постигна.
— Отмъщение? — Монца бавно кимна. — Добре. Всеки се стреми към него. Щеше да е по-добре да не го беше правила. — Мечът се разклати леко, когато постави ръка на дръжката.
— Ще ме убиеш ли? Ха! И без това все едно съм мъртва!
— Тогава защо да се мъча? Не си в списъка ми. Махай се. — Айдър я изгледа за момент с леко отворена уста, сякаш искаше да каже нещо. След това се обърна към вратата.
— Няма ли да ми пожелаеш късмет? — попита Монца.
— Какво?!
— Според мен единствената ти надежда е да успея да убия Орсо.
Бившата любовница на Арио спря на прага и изсумтя:
— Да бе, все едно имате шанс! — И излезе.
IV
Визерин
Войната без огън е безполезна като колбас без горчица.
Хилядата меча се биха за Осприя срещу Мурис. За Мурис срещу Сипани. За Сипани срещу Мурис и после пак за Осприя. Между договорите разграбиха Оприл. След месец решиха, че може да са пропуснали нещо, и го разграбиха отново, като този път оставиха подир себе си опустошени руини. Биеха се за всеки срещу никого и за никого срещу всички, като почти през цялото време нямаше битки.
Но пък имаше грабежи и плячкосване, палене и опустошаване, изнасилвания и убийства.
Никомо Коска обичаше да се обгражда с хора, които го караха да изглежда странен и романтичен. Деветнайсетгодишната мечоноска и неразделният й малък брат се вписваха в тази категория, така че ги мъкнеше навсякъде със себе си. В началото му бяха интересни. След това полезни. Накрая станаха незаменими.
Двамата с Монца се дуелираха в студените сутрини — стърженето и удрянето на метала, задъханото дишане. Той беше силен, тя бърза и схватките бяха равностойни. Двамата се заяждаха, оплюваха се и се смееха. Останалите се събираха да ги гледат и се забавляваха, защото капитанът им често губеше от момиче наполовина на годините му. Всички се смееха, освен Бена. Той не беше боец.
Но пък се оправяше с числата и скоро започна да води документите на отряда. След това пое препродажбата и разпределението на печалбата от плячката. Правеше пари за всички, имаше лек характер и скоро стана всеобщ любимец.
Монца се учеше бързо. Изчете всичко на Столикус, Вертурио, Баяловелд и Фаранс. Научи всичко, което можеше, от Никомо Коска. Тактика и стратегия, маневри и логистика, как да разчита терена и противника. Първо учеше с гледане, а след това с практика. Овладя всички науки и изкуства, необходими за войника.
— Дяволът те е обладал — казваше Коска, когато се напиеше. Нещо, което се случваше все по-често. Тя спаси живота му при Мурис, а след това той нейния. Всички се смееха — освен Бена. Той не спасяваше животи.
Старият Сазине умря от стрела и останалите капитани избраха Никомо Коска за капитан-генерал. Монца и Бена продължиха с него. Тя предаваше заповедите на Коска. След това му казваше какви заповеди да даде. После даваше заповеди от негово име, докато той се валяше пиян. Накрая спря да се преструва, а и на никой не му пречеше, защото нейните заповеди бяха по-добри от неговите дори когато беше трезвен.