Колкото повече се приближаваха до града, толкова повече хора срещаха, а отстрани имаше нахвърляни повече боклуци. Половината изглеждаха отчаяни да се доберат до Визерин и да се скрият зад стените му. Другата половина искаше да се измъкне на открито и да избяга. Фермерите бяха изправени пред скапан избор. Да останат при земята си, където със сигурност щеше да има пожари и грабежи, както и убийства и изнасилвания. Или да се скрият в града, стига да ги пуснеха, където можеха да бъдат обрани от защитниците и да се окажат заклещени в капан, ако градът падне. А можеше и да избягат в хълмовете, можеше да ги заловят, можеше да умрат от глад или от студ.
Вярно, войната убиваше войници, но останалите живи получаваха пари и истории, които да разказват вечер около огъня. Но със сигурност убиваше повече фермери и оставяше останалите живи сред пепелища.
Сякаш за да доскапе настроението им, започна да вали. Трепкащите факли засъскаха от водата. Пътят се превърна в кална река. Тръпката усещаше как косата му се мокри, но мислите му бяха съвсем далече. Там, където често се отплесваха последните седмици. Обратно към „Кардоти“ и мрачната работа, която бе извършил. Брат му често повтаряше, че най-долното нещо е убийството на жена. Уважение към жените и децата, придържане към старите обичаи и думата ти, това отличаваше карлите от убийците. Не искаше да я убива, но когато размахваш меч в гъста тълпа, няма как да го избегнеш. Ако искаше да бъде добър човек, това, за което уж бе дошъл тук, трябваше да изгризе ноктите си до кръв. Но когато си представеше как мечът му се забива в ребрата й, глухия звук, втренчения й поглед, докато се свличаше до стената, изпитваше облекчение, че се е измъкнал.
Значи посичането на жена в бардак, по погрешка, беше убийство, а умишленото клане на мъже в битка беше благородно? Нещо, с което да се гордееш и да измисляш песни за прослава? Едно време, около огньовете в студения Север, това изглеждаше просто и очевидно. Но Тръпката вече не виждаше разлика. Не че беше объркан. Напротив, беше взел да разбира по-ясно. Като почнеш да убиваш, няма точен момент, в който да спреш и това да значи нещо.
— Май са те налегнали мрачни мисли, приятелю — каза Коска.
— Не мисля, че е време за шеги.
Наемникът се засмя.
— Старият ми ментор Сазине каза веднъж, че човек трябва да се смее, докато е жив, защото след това определено ще му е трудно.
— Така ли? И какво стана с него?
— Умря от инфекция в рамото.
— Кофти смърт.
— Е, ако животът е шега, определено е черна.
— Тогава по-добре не се смей, в случай че шегата излезе за твоя сметка.
— Или пък си промени чувството за хумор.
— Човек трябва да е доста извратен, за да се засмее на това.
Коска почеса врата си и погледна към тъмните стени на Визерин, които се извисяваха в дъжда.
— Признавам, че и на мен ми убягва смешната страна.
По светлините още отдалече личеше, че около портата има голяма блъсканица, а отблизо нещата не ставаха по-добри. Разминаваха се с хора — старци, младежи, жени, мъкнещи деца, натоварени мулета, колички, скърцащи през лепкавата кал. Хората излизаха от изнервената тълпа, но малцина влизаха вътре. Страхът тежеше във въздуха и със сгъстяването на тълпата ставаше все по-лошо.
Тръпката се смъкна от коня, разтъпка крака и се увери, че мечът му излиза лесно от ножницата.
— Добре. — Косата на Монца беше полепнала по намръщеното й лице под качулката. — Ще ни вкарам.
— Абсолютно ли си убедена, че трябва да влезем? — обади се Морвийр.
Тя го изгледа продължително.
— Армията на Орсо е на не повече от два дни зад нас. Това означава Ганмарк. Може би и Верния Карпи, с Хилядата меча. Където са те, там трябва да сме и ние.
— Щом казваш. Ти си работодателят. Но мой дълг е да отбележа, че може би си прекалено решителна. Сигурно можем да изработим по-малко рисков план от това да се заклещим в град, обсаден от вражески войски.
— Няма полза да чакаме тук.
— Няма полза, ако изгинем всички. План, който не може да се съобрази с обстоятелствата, не… — Монца се обърна, пред той да приключи, и започна да разбутва тълпата към портите. — Жени — изсъска Морвийр през стиснатите си зъби.
— Какво толкова са ти направили жените? — изръмжа Витари.
— Като изключим присъстващите, имат лошия навик да мислят със сърцето си, а не с главата.
— При парите, които плаща, може да мисли и със задника си, ако ще.
— Да умреш богат си е пак смърт.
— По-добре е, отколкото да умреш беден — обади се Тръпката.
След малко неколцина стражи започнаха да разбутва тълпата с копия и да разчистват калния път към портата. След тях се появи намръщен офицер. Монца вървеше зад рамото му. Несъмнено беше посяла няколко монети и сега събираше жътвата.