— Вие шестимата, с каруцата. — Офицерът посочи Тръпката и останалите. — Влизате. Само вие шестимата.
Хората около портата замърмориха гневно. Някой ритна каруцата.
— Майната ви! Това не е редно! Цял живот плащам данъци на Салиер и сега ще ме зарежат отвън? — Някой сграбчи ръката на Тръпката, с която водеше коня си. Фермер, доколкото можеше да се види на светлината на факлите в дъжда. По-отчаян от останалите. — Защо пускате тези копелета? Ами моето семейство?
Тръпката стовари юмрук в лицето му. Сграбчи го, докато падаше, и го удари пак, събори го в канавката. Мъжът се опита да се изправи. Кръвта по лицето му изглеждаше черна. Като почнеш нещо, по-добре да го свършиш. Малко насилие може да ти спести доста неприятности в дългосрочен аспект. Такава беше философията на Черния Дау. Затова Тръпката пристъпи напред, изрита мъжа в гърдите и пак го събори в калта.
— По-добре кротувайте. — Огледа ги: петима-шестима намръщени мъже, жена с две деца в краката. Младеж, който се взираше в него, приклекнал, сякаш се готвеше да му скочи. Може би син на фермера. — С това си вадя хляба, момче. И ти ли искаш да се овъргаляш?
Младежът поклати глава. Тръпката хвана юздите на коня си, цъкна с език и го поведе към портата. Без да бърза. Готов, в случай че някой реши да се пробва. Но хората предпочетоха да се развикат как така тях ги пускали вътре, а останалите вълци ги яли. Това, че на някого му бяха избили зъбите, не беше съществено. Тези, които не бяха виждали подобно нещо, знаеха, че скоро ще стане по-лошо, и се интересуваха само как да не го отнесат. Тръпката тръгна след останалите към арката и дългия тъмен тунел, като духаше охлузените си кокалчета.
Опита да си спомни какво му каза Кучето в Адуа, преди сякаш стотици години. За това как всяко кръвопролитие докарвало ново и не било късно да стане по-добър човек. Не беше късно да стане добър. Руд Три дървета определено беше добър. Цял живот се придържаше към старите обичаи. Никога не поемаше по лесния път, ако знаеше, че е грешен. Тръпката се гордееше, че се е бил под негово командване. Но в крайна сметка какво беше спечелил Три дървета от това? Няколко тъжни споменавания около огъня. Тежък живот и накрая обратно в калта. Обратно, Черния Дау беше едно от най-долните копелета. Човек, който не се изправяше пред противник, ако можеше да го наръга в гръб. Палеше села, без да се замисля, и престъпяше клетвите си. Милостив като чумата и със съвест колкото пича въшка. А сега седеше на трона в Скарлинг. Половината Север беше в краката му, а другата половина трепереше от името му.
Измъкнаха се от тунела и навлязоха в града. Водата се изливаше от счупените улуци на паветата. Мокра процесия от мъже, жени, деца, мулета и каруци чакаше да се измъкне навън. Тръпката вдигна глава и присви очи срещу дъжда. Минаваха покрай голяма кула, извисяваща се в нощта. Сигурно беше три пъти по-висока от най-високата сграда в Карлеон, а дори не беше най-голямата наоколо.
Хвърли кос поглед към Монца, както беше свикнал. Беше намръщена, както обикновено. Светлината на отминаващите факли пробягваше по коравото й лице. Беше се прицелила в нещо и правеше всичко, за да го постигне. Майната й на съвестта и последствията. Първо отмъщението, въпросите после.
Осмука зъбите си и се изплю. Колкото повече я гледаше, толкова по̀ се убеждаваше, че е права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не даваше награди за добро държане. Нито тук, нито в Севера, нито никъде. Ако искаш нещо, трябва да си го вземеш и тези, които грабеха най-много, бяха най-велики. Щеше да е по-добре, ако животът беше устроен по друг начин.
Но не беше.
Монца беше схваната и я болеше, както винаги. Беше ядосана и уморена, както винаги. Имаше нужда от лула, повече от всичко. И за да бъде всичко още по-лошо, беше мокра, натъртена от язденето и измръзнала.
Помнеше Визерин като красиво място, с блестящи стъкла, изящни сгради, добра храна, смях и свобода. При последната си визита беше в рядко добро настроение. Вярно, тогава бе краят на лятото, а не хладна пролет и беше само с Бена, без да й се налага да убива четирима мъже.
Сега градът изглеждаше доста различен от приятните й спомени.
Капаците на прозорците бяха затворени и светлината едва се процеждаше навън. Малките стъклени фигури в ниши над вратите проблясваха едва-едва. Домашни духове, традиция от миналото, отпреди Новата империя. Сложени там да носят успех и благополучие и да гонят злото. Монца се чудеше каква ще е ползата от тези стъкълца, когато армията на Орсо почне да опустошава града. Не голяма. Улиците бяха изпълнени със страх. Заплахата беше толкова осезаема, че направо полепваше по влажната й кожа и я караше да настръхва.