Не че Визерин не беше пълен с народ. Някои тичаха към портите или пристанището. Мъже и жени, помъкнали всичко, което могат, на гръб. Старците кретаха зад тях. Каруци, натоварени с чували, сандъци, дюшеци и всякакви безполезни вехтории, които неизменно щяха да бъдат захвърлени по пътя. В подобни ситуации беше загуба на време и усилия да опиташ да спасиш нещо друго освен живота си.
Ако избереш да побегнеш, най-добре да бягаш бързо.
Имаше и мнозина, които бяха избрали да избягат в града, но за тяхно разочарование, това се оказваше задънен изход. Те се трупаха по улиците. Сгушени на праговете, притиснати под одеяла срещу дъжда. Бяха се струпали на един празен пазар и се присвиха, когато мина колона войници с мокри, блестящи на светлината на факлите брони. В мрака отекваха звуци. Чупене на стъкла и пращене на дъски. Гневни и боязливи викове. От време на време истински писъци.
Вероятно някои от местните бяха започнали грабежите. Уреждаха стари сметки или отмъкваха неща, за които завиждаха отдавна, докато усилията на могъщите бяха съсредоточени върху собственото им оцеляване. Един от редките моменти, когато човек можеше да се сдобие с нещо без пари. Щеше да се случва все по-често, докато армията на Орсо настъпваше към града.
Устоите на цивилизацията започваха да се разпадат.
Монца знаеше, че наблюдават веселата й дружина, докато яздеха бавно по улиците. Боязливи очи, подозрителни очи и от онези, които опитваха да преценят дали си струва да ги ограбят. Държеше юздите с дясната ръка, въпреки всички болки, за да може лявата да стои на дръжката на меча. Единственият закон във Визерин беше на върха на острието. А врагът дори още не беше пристигнал.
„Виждал съм ада, това е голям град под обсада“, пишеше Столикус.
Пътят минаваше под мраморна арка, от която се стичаше вода. На стената беше нарисувана картина. Великият херцог Салиер, изобразен като едър, а не ужасно дебел. Беше вдигнал ръка в благословия, а бащинската му усмивка излъчваше светлина. Под него бяха представени гражданите на Визерин, от най-богатия до последния бедняк: наслаждаваха се смирено на облагите от доброто управление. Хляб, вино, богатство. Под тях, около ръба на арката, беше изписано „милосърдие“, „справедливост“, „кураж“, със златни букви с човешки ръст. Някой радетел за истината беше успял да се покатери и да надраска с червено „алчност“, „мъчения“, „страхливост“.
— Арогантното тлъсто копеле Салиер. — Витари се усмихна. Рижавата й коса беше потъмняла от дъжда. — Мисля, че повече няма да се изтъква, а?
Монца само изсумтя. Гледаше кокалестото лице на Витари и си мислеше доколко може да й се довери. Може да бяха посред война, но вероятно най-големите заплахи щяха да дойдат отвътре. Витари? Участваше заради парите. Рискована мотивация, защото винаги можеше да се намери някой мръсник с по-дълбоки джобове. Коска? Как да се довериш на коварен пияница, когото сам си предал? Дружелюбния? Кой го знаеше въобще за какво си мисли? Но всички бяха близки като семейство, освен Морвийр. Погледна крадешком през рамо и го видя да се мръщи на капрата на каруцата. Той беше отрова и щеше да я премаже като кърлеж в момента, в който решеше, че има изгода. Отнасяше се подозрително към решението й да дойдат във Визерин, но тя не искаше да споделя основните причини. Че Орсо вече е получил писмото на Айдър. Че предлага кралска награда от парите на „Валинт и Балк“ за смъртта й. Че половината убийци от Кръга на света кръстосват Стирия, за да вземат главата й. Заедно с главите на помагачите й, разбира се.
Вероятно щяха да са в по-голяма безопасност в битката, отколкото извън нея.
Тръпката беше единственият, на когото можеше да се довери донякъде. Той яздеше прегърбен зад нея, едър и мълчалив. Дърдоренето му беше изнервящо в Уестпорт, но трябваше да признае, че сега й липсваше. Беше й спасил живота в мъглите на Сипани. Животът на Монца вече не струваше много, но спасяването му извисяваше човек в очите й.
— Много си тих напоследък.
Почти не виждаше лицето му в мрака. Само намръщеното изражение, сенките под очите и хлътналите бузи.
— Просто нямам какво да кажа.
— Преди това не те спираше.
— Взех да виждам нещата по различен начин.
— Така ли?
— Мислиш, че е лесно, но на мен ми коства усилия да запазя надежда. Усилия, които не се оправдават.
— Мислех, че това да си по-добър е награда само по себе си.
— Май не е достатъчна за толкова тежка работа. Ако не си забелязала, сме в центъра на война.
— Повярвай, знам добре как изглежда войната. Изкарала съм във война по-голямата част от живота си.