— Колко странно. И аз. Доколкото съм виждал, а то не е малко, войната не е място, където да се държиш добре. Мисля да пробвам твоите начини.
— Избери си бог и му благодари! Добре дошъл в истинския свят! — Не беше сигурна дали не усети леко разочарование, въпреки усмивката. Монца може и да се беше отказала да стане почтен човек отдавна, но някак й харесваше идеята да има такъв до нея. Дръпна юздите и задържа коня, каруцата спря зад нея.
— Стигнахме.
Мястото, което бяха закупили с Бена, беше старо. Отпреди градът да построи хубави стени, когато богатите са се защитавали със собствени средства. Пететажна каменна кула с конюшня отстрани. На първия етаж имаше тесни прозорчета, а на върха — бойници. Извисяваше се мрачно към черното небе. Различен звяр от ниските тухлени и дървени постройки наоколо. Тя извади ключа, погледна вратата и се намръщи. Беше открехната и от процепа се процеждаше светлина. Монца вдигна пръст към устните си и я посочи.
Тръпката вдигна крак и я изрита. Дървото изпращя, защото беше затиснато с нещо от другата страна. Монца се втурна вътре с ръка на дръжката на меча. В кухнята нямаше мебели и беше пълно с хора. Мръсни и уморени, изненадани и стреснати, всички се обърнаха към нея на трепкащата светлина от единствената свещ. Най-близкият, набит мъж с превързана ръка, сграбчи една тояга и изкрещя:
— Махай се!
Друг, с мръсни фермерски дрехи, тръгна напред, държеше брадва.
Тръпката пристъпи покрай Монца и мина приведен през прага. Огромната му сянка пробяга по стената. Беше извадил тежкия си меч и острието проблясваше до крака му.
— Вие се махайте.
Фермерът спря и се взря ужасено в блестящия метал.
— Кои сте вие, по дяволите?
— Аз ли? — извика Монца. — Това е моята къща, негоднико!
— Единайсет са — каза Дружелюбния и застана от другата й страна.
Освен двамата мъже имаше две възрастни жени и един приведен старец с треперещи ръце. Имаше жена на годините на Монца с бебе в ръце и две момиченца със стреснати очи, може би близначки. До огнището стоеше момиче на около шестнайсет. Беше вдигнало ножа, с който кормеше риба, а с другата ръка избутваше десетинагодишно момче зад себе си.
Просто момиче, което искаше да защити малкия си брат.
— Прибери меча — каза Монца.
— А?
— Няма да убиваме никого.
Тръпката повдигна вежда.
— Кой сега е оптимист?
— За щастие, имам голяма къща. — Онзи с превързаната ръка изглеждаше като глава на фамилията, затова тя се обърна към него. — Има място за всички ни.
Той свали тоягата.
— Ние сме фермери от долината. Просто търсехме подслон. Не сме откраднали нищо. Всичко си беше така, като дойдохме. Няма да ви пречим…
— По-добре недейте. Това ли сте всички?
— Казвам се Фърли. Това е жена ми…
— Не ви искам имената. Ще стоите тук и няма да ни се пречкате. Ние ще сме горе в кулата. Няма да се качвате, разбираш ли? Така никой няма да пострада.
Той кимна. Страхът му започна да се смесва с облекчение.
— Разбирам.
— Дружелюбен, прибери конете и каруцата. — Гадеше й се от гладните, безпомощни, отчаяни лица на фермерите. Ритна един счупен стол от пътя си и тръгна към стълбите. Краката й се бяха схванали от ездата. Морвийр я настигна на четвъртата площадка, Коска и Витари бяха зад него. Дей се тътреше отзад със сандък в ръце. Морвийр носеше запалена лампа — светлината й огряваше недоволното му лице.
— Тези селяни определено са заплаха — измърмори той. — Проблем, който лесно може да се реши. Дори няма нужда от Краля на отровите. Един хляб, наръсен с леопардово цвете, и няма да…
— Не.
Той примига.
— Ако възнамеряваш да ги оставиш на долния етаж, съм длъжен да изразя протест…
— Протестирай си. Да видим дали ми пука. Двамата с Дей може да вземете тази стая. — Той се обърна към тъмното и Монца измъкна лампата от ръцете му. — Коска, вие с Дружелюбния сте на втория етаж. Витари, ти явно ще спиш сама, отсреща.
— Да спя сама. — Витари подритна някаква паднала ламперия. — Историята на живота ми.
— Слизам до каруцата да донеса екипировката си в приюта за бездомни селяни на Касапина на Каприл. — Морвийр поклати глава с отвращение и тръгна по стълбите.
Монца изчака, докато стъпките му заглъхнаха. На площадката стана тихо, долиташе единствено гласът на Коска, който дърдореше на Дружелюбния на долния етаж. Монца влезе в стаята на Дей и тихо затвори вратата.
— Трябва да поговорим.
Момичето беше отворило сандъка и тъкмо вадеше парче хляб.
— За какво?
— За същото, за което говорехме в Уестпорт. За твоя работодател.
— Играе ти по нервите ли?
— Не ми казвай, че не дразни и теб.