Тя изсумтя.
— Чувала съм го и преди, без резултат.
— В момента се променям, бавно и мъчително.
— И това съм го чувала, с още по-малък успех.
Коска въздъхна.
— Какво трябва да направи човек, че да го приемат на сериозно?
— Да удържи на думата си поне веднъж?
— Крехкото ми сърце, разбивано безброй пъти! Може ли да понесе такъв тормоз? — Той изхъмка и смени темата. — Нали знаеш, че съм роден във Визерин? Недалеч оттук. Имах щастливо детство и буйна младост, изпълнена с грозни инциденти. Включително този, заради който се наложи да напусна града и да си потърся късмета като наемник.
— Целият ти живот е белязан от грозни инциденти.
— Вярно. — Имаше съвсем малко приятни спомени. И повечето от тях, осъзна Коска, докато гледаше Монца, бяха свързани с нея. Повечето добри моменти в живота му, както и най-лошият. Той си пое дъх, заслони очи с длан и погледна на запад, към полето отвъд градските стени. — Нашите приятели от Талинс не са ли се появили?
— Скоро. Генерал Ганмарк не е от закъсняващите. — Тя се намръщи. — Няма ли да кажеш, че ме предупреди?
— За кое?
— За Орсо.
— Знаеш на какво съм те учил.
— Никога не вярвай на собствения си работодател. — Урок, който беше научил на скъпа цена от херцогиня Сефелин от Осприя. — А сега аз ти плащам заплатата.
Коска се усмихна насила, въпреки че разранените устни го боляха.
— Но сме достатъчно подозрителни един към друг.
— Разбира се. Не бих ти се доверила дори да изхвърлиш нощното ми гърне.
— Жалко. Сигурен съм, че лайната ти миришат на рози. — Той се облегна на парапета и примижа към слънцето. — Помниш ли как се дуелирахме сутрин? Преди да станеш твърде добра.
— Преди да се пропиеш съвсем.
— Е, след това определено не можех. Има си граница колко да се излага човек преди закуска. Калвес ли носиш?
Тя вдигна меча и слънчевите лъчи пробягаха по острието.
— Поръчах го за Бена.
— За Бена ли? Че за какво? Да го ползва като шиш, за да пече ябълки на огъня ли?
— Дори и това не направи.
— И аз имах такъв. Много добро оръжие. Загубих го на карти. Искаш ли? — Той й протегна каната.
Тя вдигна ръка.
— Може…
— Ха! — Коска плисна водата в лицето й и тя залитна назад. Наемникът извади меча си и замахна още преди каната да падне и да се счупи. Монца успя да парира първия удар, приклекна отчаяно под втория, залитна, падна и се претърколи настрани. Острието на Коска удари на мястото, където бе паднала преди миг. Тя приклекна и вдигна оръжието си.
— Отпуснала си се, Муркато. — Той се засмя и застана в центъра на покрива. — Преди десет години нямаше да се вържеш на водата в лицето.
— Аз и сега не се вързах, глупако. — Тя обърса капките с ръкавицата си, без да откъсва очи от неговите. — Имаш ли още някой номер, или уменията ти стигат само до водата в лицето?
Ако трябваше да е честен, не разполагаше с кой знае какво.
— Защо не проверим?
Тя скочи напред и остриетата се срещнаха с трясък. Имаше дълъг белег на голото рамо и друг на ръката, който изчезваше в ръкавицата.
Коска махна с меча си.
— Биеш се с лявата ръка, а? Надявам се, не от съжаление към стареца.
— Съжаление ли? Не ме ли познаваш достатъчно? — Той успя да отбие първото мушкане, но второто дойде толкова бързо, че едва се измъкна. Острието раздра ризата му, преди да го отбие.
Той вдигна вежда.
— Добре, че съм поотслабнал.
— Може да отслабнеш и повече, ако ме питаш. — Тя тръгна да го заобикаля.
— Искаш да застанеш с гръб към слънцето?
— Не трябваше да ме учиш на всички мръсни трикове. Не искаш ли да използваш лявата си ръка, за да се изравним?
— И да се откажа от предимството? Мислех, че ме познаваш по-добре! — Той финтира надясно и отскочи наляво, а Монца замахна в нищото. Беше бърза, но не чак толкова, колкото с десницата. Препъна я, когато залитна покрай него, и я поряза леко по рамото — направи кръст със стария белег.
Тя се намръщи към раната, от която избиваше капка кръв.
— Дърто копеле.
— Нещо дребно, за да ме запомниш. — Той завъртя меча си и замахна силно. Монца се хвърли напред и остриетата отново се сблъскаха с трясък. Замахване, замахване, мушкане и париране. Малко тромаво, все едно шиеше с ръкавици. Преди правеха демонстративни двубои, но времето се беше отнесло жестоко и с двамата.
— Един въпрос… — прошепна той, без да откъсва очи от нейните. — Защо ме предаде?
— Защото ми писна от тъпите ти шеги.
— Разбира се, заслужавах да бъда предаден. Всеки наемник завършва пронизан отпред или в гърба. Но от теб? — Той мушна напред, след което замахна и я принуди да отстъпи. — След всичко, на което те научих? Всичко, което ти дадох? Убежище и пари. Отнасях се с теб като с моя дъщеря!