Минаха покрай една горяща кула. Пламъците се подаваха от прозорците и разрушения покрив и я превръщаха в гигантска факла. Дружелюбния кашляше и се потеше. Устата му беше безкрайно пресъхнала, гърлото разранено, а ръцете омазани със сажди. Видя назъбената стена на града в края на улицата.
— Наближаваме! — каза Коска. — Стой до мен!
— Аз… — Дружелюбния изхриптя в пушека. Чуваше шума и виждаше червената светлина в края на уличката. Блъскане и трясъци, гневни гласове. Шум като от големите безредици в Убежището, преди шестимата най-страховити затворници, сред които и той, да се съгласят да прекратят цялата тази лудост. Кой щеше да прекрати тукашната лудост? Последва грохот, от който земята потръпна, а небето се озари с червеникав проблясък.
Коска приклекна до дънера на едно овъглено дърво. Дружелюбния пропълзя до него. Шумът беше много силен, но блъскането на сърцето му почти го заглушаваше.
Пробивът беше на стотина крачки, разрушен участък от стената, гъмжащ от талински войници. Те пълзяха като мравки по разрушената зидария и се спускаха към обгорения площад в края на града. При първата атака битката може би беше организирана, но сега се бе превърнала в гневно безформено меле. Защитниците се спускаха от набързо издигнати барикади между сградите, а нападателите пъплеха през пробива, добавяйки безсмислената си тежест към битката и бездиханни тела към касапницата.
Мечове и брадви проблясваха, пики и копия се преплитаха. Няколко флага висяха отпуснато в хаоса. Стрели от лъкове и арбалети летяха навсякъде. От нападателите зад стената, от защитниците по барикадите и от една близка кула. От стената се откъсна голямо парче зидария, падна в гъмжилото и отвори сериозна пролука. Стотици мъже се биеха и умираха под адските проблясъци на горящите факли, горящите стрели и горящите сгради. Дружелюбния не можеше да повярва, че това се случва наистина. Всичко изглеждаше размазано и фалшиво, като зловеща картина.
— Пробивът на Визерин — прошепна той, очерта сцената с ръце като картина и си я представи на стената на някой богаташ.
Когато двама мъже опитват да се убият, има някакъв ред. Дори да са неколцина. Даже и десетина. С подобни ситуации нямаше проблем. Трябваше да се спазват правила и ако беше по-бърз, силен и съобразителен, можеше да се измъкне жив. Но тук беше друго. Безсмислена блъсканица. Кой можеше да предвиди кога напъните на тези отзад ще те избутат върху някоя пика? Ужасна случайност. Как можеше да се предвидят летящите стрели и рухващите сгради? Как можеше да видиш връхлитащата смърт и да я избегнеш? Беше една колосална игра на късмет, със залози от човешки живот. И като всички комарджийски игри в „Кардоти“, в дългосрочен аспект играчът можеше само да загуби.
— Изглежда тежко! — извика Коска в ухото му.
— Тежко?
— Бил съм и в по-напечено! Пробивът на Мурис изглеждаше като скотобойна, когато приключихме.
Главата на Дружелюбния се въртеше и той почти не можеше да говори.
— Бил си… в подобно меле?
Коска махна пренебрежително.
— Няколко пъти. Но писва бързо, освен ако не си луд. В началото изглежда забавно, но не е място за джентълмени.
— Как познават кой на коя страна е? — изсъска Дружелюбния.
Оцапаното със сажди лице на Коска се озари от усмивка.
— С гадаене предимно. Стараеш се да си обърнат в правилната посока и се надяваш… аха.
Част от мелето се бе отцепила и напредваше към тях с трясък на оръжия. Дружелюбния не беше сигурен дали са защитници, или нападатели. Въобще не приличаха на хора. От другата страна напредваше стена от копия. Трепкащата светлина пробягваше по метала и намръщените лица. Не отделни хора, а машина за убиване.
— Насам! — Дружелюбния усети как някой го сграбчва и го избутва през разрушен праг. Препъна се и падна на една страна. Изпързаля се през чакъл и облак задушаваща пепел, легна по корем до Коска и продължи да гледа битката на улицата над тях. Мъжете се блъскаха, убиваха и умираха в кървавото меле. Дружелюбния чу нещо през писъците, гневните викове и дрънченето на метала. Обърна се. Коска клечеше и едва сдържаше веселието си.
— Смееш ли се?
Старият наемник избърса очите си.
— Каква друга възможност имам?
Бяха в някаква падина, изпълнена с чакъл. Улица? Пресушен канал? Канавка? Парцаливи хора ровеха в боклука. Наблизо лежеше труп, по лице. Една жена се бе надвесила над него и режеше пръстите му, за да вземе пръстените.
— Махни се от тялото! — Коска се изправи и измъкна меча си.
— Това си е наше! — Появи се кльощав мъж с рошава коса и тояга.
— Не! — Коска размаха меча. — Наше е. — Направи крачка напред и мъжът отстъпи и се скри зад някакъв обгорял храст. Жената най-сетне преряза костите, прибра пръстените в джоба си, хвърли пръстите по Коска, напсува го и изчезна в нощта.