Този път обаче трябваше да успеят.
В близките тръстики нещо помръдна, Алекс се метна напред и се надигна, стиснал в ръце кален, гърчещ се като червей писукащ гризач. Стен светкавично отвори кутията, която държеше, и водното животинче беше напъхано и затворено на тъмно. Много добре.
— Вие двамата! Мирно!
— Стен и Алекс замръзнаха „мирно“.
— Чукате ли се? В блатото?
— Не, сър. Ловуваме, сър.
— Ловувате ли? Смрадливци?
— Да, сър.
— Всичките трябваше да ви изтрепем — подметна надзирателят и се изхрачи право в лицето на Стен. — Строй се.
Стен не посегна да изтрие храчката. Двамата с Алекс тръгнаха от тресавището към насипа в колона с още десетина затворници. Надзирателите бяха трима, но само един беше въоръжен — знаеха, че нито един от тези крачещи трупове не представлява никаква заплаха. Стен стискаше кутията и мърмореше успокоително. Не искаше новият му любимец да се измъкне, преди да е настъпил моментът.
Смрадливецът, воняща животинка с негодна за нищо кожа и зловонна миризма — от жлезите под опашката — беше решаващото средство за бягството им.
3.
Военнопленническите лагери имаха две командни структури. Надзирателите бяха видимата. Но на практика лагерът се управляваше от самите затворници. Командващи в някои лагери бяха силните и бруталните. В тези смъртоносни анархии всеки затворник можеше да бъде претрепан както от другарите си по съдба, така и от пазачите.
В лагера на Стен имаше известен военен порядък. Причина за това отчасти бяха двамата с Алекс.
И двамата се бяха възстановили след продължил няколко месеца делириум. Един ден, когато вече се чувстваше достатъчно добре, Стен направи грандиозно откритие: не само беше известен под идиотското име Хорацио, но и сержант-офидер Килгър го превъзхождаше по чин. Нещо му подсказваше, че още на имперския крайцер „Блатен паток“ Алекс беше успял да промени самоличността му.
Въпреки всичко йерархията се съблюдаваше. Онези, които смятаха, че войната е свършила или че не е нужно да се подчиняват на някакви шибани войници бяха „убеждавани“. Ако това не помагаше, се прилагаха други методи. Стен може и да приличаше на скелет, но беше от онези, които знаеха две и двеста. А Килгър от тежкогравитационния свят Единбург беше все пак най-силното същество в лагера — дори в сравнение със строеви офицер командващ батарея (полковник) Вирунга.
Н’раняйците не бяха кой знае колко цивилизовано изглеждащи примати и се бяха развили като обитаващи дърветата месоядни. Наскоро бяха признати за артилерийските специалисти на Империята — имаха наследствен инстинктивен усет към геометрията и тригонометрията. А и с над тристакилограмовите си туловища не изпитваха особени затруднения да мъкнат тежките снаряди.
Преди залавянето му полковник Вирунга беше тежко ранен и все още креташе из лагера, като се подпираше на бастун. Малцина от надживелите Стен и Алекс смятаха за благоразумно да оспорват заповедите на полковника. Командващ Имперския лагер беше една слаба жена, генерал Бриджър, постъпила отново на действителна служба след оставката си, когато нейният свят беше нападнат, и командвала защитата на последната позиция. Единствената й цел беше да остане жива достатъчно дълго, за да види възтържествуването на имперските стандарти в лагера, след което би си позволила да умре на спокойствие.
На мръкване, след като Стен и Алекс бяха излапали насила отвратителния вечерен порцион, двамата се сбогуваха с нея и полковник Вирунга.
— Господин Килгър, Хорацио — каза тя, — надявам се да не видя повече никого от вас.
Килгър се ухили.
— Мечтая за същото, госпожо.
Вирунга пристъпи напред. Беше нужно известно усилие, за да се проумее н’раняйският език — за н’раняйците приказките бяха загуба на време и те изричаха минимален брой думи, колкото да се схване основният смисъл.
— Надявам… късмет… Когато свободни… не забравя.
Нямаше да забравят. Стен и Алекс отдадоха чест и пристъпиха към действие.
Съгласно заповедите и без никакви обяснения останалите затворници бяха предприели онова, което Стен наричаше „двама вътре, един навън, един вътре, трима навън“. Придвижваха се на малки групи към един от малобройните лагерни нужници, който „случайно“ се намираше на по-малко от три метра от вътрешния периметър. Стен и Алекс се присъединиха към тях. Малката кутия със смрадливеца висеше на врата на Стен, скрита под една парцалива хавлиена кърпа. За надзирателите по околните кули беше невъзможно да следят точно колко затворници влизат и излизат от нужника.