— Не може да бъде.
— Казвам ти, че е така.
— Никой от екипите не се обажда.
— Продължавай да ги търсиш.
Чу се изсвирване на гуми. Пак завиха. Харис отново заудря по вратата. Луис раздаде пистолетите.
— Провери дали не можеш да отвориш задната врата — заповяда Харис.
Луис натисна едната, сетне другата дръжка. И двете бяха здраво залостени. Движиха се повече от половин час. Когато микробусът спря, предположиха, че са извън града. Моторът заглъхна. Навън цареше мъртва тишина. Двама от мъжете наблюдаваха междинната врата, а другите двама — задната. Минаха няколко минути, през които не се случи нищо.
После нещо издрънча до микробуса. След известно време чуха стъпки на покрива. Мина около минута. Разнесе се бръмчене на някакъв малък мотор. Бормашина. Чу се противно стържене, когато бургията влезе в съприкосновение с метала. След няколко мига покривът беше пробит. Нещо тежко се стовари над процепа. После през дупката влезе тънък цилиндър, който се раздели на две хоризонтални пръскалки.
— Какво, по дяволите, е това?
Чу се свистене и пръскалките започнаха да се въртят.
— Газ!
Харис закри лицето си с пуловера, грабна най-близкия стол и скочи да запуши пръскачките. Беше невъзможно.
Те се въртяха твърде бързо. Газта започна да изпълва микробуса.
53.
В Лондон срещата с Ирина Косенкова наближаваше своя край. Сключиха споразумение, чийто непосредствен резултат трябваше да бъде смъртта на двайсет и девет възрастни мъже. Но това нямаше никакво значение. Старци умираха всеки ден и други остаряваха, за да заемат мястото им. Най-важното за присъстващите в онази стая беше, че неудобната тайна щеше да умре заедно с онези мъже.
— Искрено се надявам, мадам Косенкова, че това е първата от множеството срещи, които ни предстоят. Изгладихме различията помежду си. След като намерихме решение за онези дребни, но важни неща, мисля, че имаме още много да си говорим. Светът не се е успокоил.
— Имате право. Макар че все още за вас, на Запад, нещата са много по-лесни, отколкото за нас.
— Нямах предвид точно това.
— Не, но то е най-важното. Ние имаме още проблеми. Вие смятате, че след като вашата рецесия свърши, всичко ще бъде наред. Светът отново ще стане приятен и спокоен. Забравяте колко е труден животът на другите хора. Поне за повечето. Именно това недоглеждане ще ви съсипе.
— Очаквах по-добри думи от вас. Такива приказки говорят вашите хардлайнери. Сигурен съм, че вие не вярвате на тези глупости. Ние още функционираме, а вашата система се разпадна и фалира.
Феликс се чувстваше отлично. Изглежда, нещата в края на краищата щяха да потръгнат.
— Мисля, че умишлено изтълкувахте думите ми неправилно. Техният проблем, както и вашият, е лицемерието. Но те имаха право за страданията и за несправедливостта. Онова, за което току-що се споразумяхме, е несправедливост. Една несправедливост, която прикрива друга. Запада фалира по отношение на стойностите. Вие сте алчни и користолюбиви, не се интересувате от нищо друго, освен от власт и пари и имате политици, които поощряват стремежите ви. Всичко хубаво на вашата цивилизация е в миналото. Какво имате сега? Поп звезди, хамбургери и безалкохолни напитки. Повече хора, посещават Дисниленд, отколкото Лувъра. Пък и вече нямате врагове, които да повдигат престижа ви. Почакайте и ще видите. Розевич не е последният варварин. Има и други. Те чакат.
В Париж Щефан Розевич чакаше дъщеря си. Беше разтревожен и стъписан. Обичаше Мария и не можеше да понесе раздялата с нея, особено сега, когато годините започваха да му тежат. Рейнолд настоя да я премахнат. Розевич категорично възрази, като твърдеше, че могат да запазят живота й, но да я изолират напълно. Тя нямаше да поддържа контакт с друг, освен със семейството си. Последва ожесточен спор, който Розевич спечели. Поне засега.
На вратата на библиотеката се почука.
— Влез — извика той, като се опитваше да се овладее. Вратата се отвори и в стаята влезе Мария.
В къщата в Челси се почука леко на вратата и след миг се показа един младеж, който работеше с апаратурата на долния етаж.
— Сър, мистър Хъдсън каза да слезете веднага. Нещо става.
Феликс скочи на крака.
— Какво искаш да кажеш? Къде?
— В Париж, сър. Случило се е нещо много лошо. Не съм сигурен точно какво, но мистър Хъдсън е в ужасно настроение.
Изведнъж на прага застана самият Хъдсън.
— Бързо слезте долу, сър. Мисля, че е станала експлозия. Получихме SOS от „Жабар 1“, микробуса, но не беше съобщение, а само един вик. После сигналът изчезна.
Без да губи време, Феликс се обърна към Паркър, като използва истинското му име.