55.
— Качвай се в колата! Бързо! Паркър се огледа. Джек Гулд стоеше до него. Нямаше време за въпроси. Обърна се и седна зад волана. Джек се настани до него.
— Мислех, че си мъртъв — рече Паркър.
— И аз мислех същото за теб. Да се махаме оттук.
Паркър настъпи газта. В далечината се чуха полицейски сирени. Вече виждаше фаровете им. Зачуди се кому ли ще се падне тежката задача да обясни какво се бе случило и кого ще обвинят. Вероятно някой нещастен полицай както обикновено. А ИРА щеше да бъде изкупителната жертва.
— Как успя да се измъкнеш? — попита той.
— Бил Блеър получи предупреждението ти три минути преди атаката. Веднага дойде в стаята ми и ме изведе.
Джек беше само по риза и панталони.
— Хукнах по аварийното стълбище. Сетне се чу стрелба и Бил се върна. Каза ми да мина през предната врата и да се скрия, докато дойдеш. Така и направих. Какво става, по дяволите?
— И аз бих искал да знам. Предполагам, че Източният кръст показва мускули. Току-що се опитах да се свържа с базата в Челси, но линията беше прекъсната. Премахнали са екипа ни в Париж. Имам заповед да те закарам в Шотландия.
— А Мария? Как е тя? Къде е?
— В Париж. Но не зная как е. Ако установим връзка с Феликс…
— Как така не знаеш? Нали изпрати хора да я охраняват? Това беше екипът, който убиха, нали?
— Съжалявам. Не можем да предвидим всичко. Никой не очакваше такова развитие на нещата.
— И още как! Не можеш ли да ме закараш в Париж?
— Вече ти казах, че заповедта ми е да те заведа на север. Стигнем ли там, ще възстановим връзката.
— Спри.
— Какво?
— Нали чу?
Имаше много коли по пътя към магистрала А1. Паркър намери свободно място, отби и спря. Джек понечи да отвори вратата.
— Моля те, доктор Гулд. Не слизай от колата.
— Негодници! Пуснахте я да се върне при съпруга й. А сега ми казваш, че дори не можете да й осигурите охрана.
— Джек, това е война. Случилото се сега е продължение на събитията през 40-те. Едва ли ти е ясно какво става.
— Разбирам само, че Мария е в опасност. Трябва да отида в Париж.
— Не ставай глупав. Как мислиш, че ще стигнеш дотам? Нямаш нито пари, нито документи. Дори палто. Обещавам ти, че не всичко е свършило. Ще спасим Мария.
— Така говореше и преди.
Джек се обърна и отвори вратата. В същия миг чу изщракване зад гърба си. Погледна и видя, че Паркър държи пистолет.
— Казах ти да не се правиш на глупак. Трябва да участваш в играта. Задължен си ни.
Джек го изгледа продължително.
— Майната ти — каза той, слезе от колата и тръшна вратата.
56.
— Мария, това е сестра Зофия. Дошла е чак от Честохова, за да бъде с теб. Боя се, че говори само полски. Ще трябва да се оправиш някак. Когато беше малка, полският ти беше много добър. Но това няма да има значение, когато отидеш в метоха. Там ще ти заповядат да дадеш обет за мълчание. Монахинята стоеше настрана. Дългото и старомодно облекло изглеждаше съвсем не на място в красиво обзаведената с изящни тъкани и скъпи украшения стая. Имаше повехналия вид на човек, обърнал гръб на живота. Обстановката явно нямаше значение за нея.
— Тя знае ли, че не искам да ходя там?
— Сестра Зофия не се интересува от желанията ти. Знае само, че един кардинал, покровител на нейния орден, я моли да те придружи до Честохова. Ще изпратя един от хората си с вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност. И че няма да направиш глупостта да се опиташ да избягаш. Пристигнеш ли в метоха, игуменката ще отговаря за теб. Казва се майка Алиса. Сградата е построена през 1644. Орденът е известен като Сестри на покаянието.
— Татко, не разбираш ли, че постъпката ти е нелепа? Ти се подиграваш с истинското религиозно призвание.
— А стореното от теб е подигравка с всичко свято.
— Нима? Има ли нещо свято за теб, освен самият ти?
— Мария, моля те, не ми противоречи. Това е единственият изход. Карл ще те убие. Не го ли разбираш? Той знае за връзката ти с Джек Гулд. Провървя ти, че Чечановски ме подкрепи. Той успя да убеди Карл и баща му.
— И колко ще стоя там?
Баща й се вторачи в нея с поглед, който издаваше повече, отколкото би искал.
— Колко ли? — повтори тихо. — Още ли не си разбрала? Никога няма да излезеш оттам. Метохът ще бъде твоят затвор. Там ще те погребат.
Мария отвори широко очи, изумена. Бяха в малката стая в задната част на къщата. На стените имаше огледала с позлатени рамки. Накъдето и да се обърнеше, Мария виждаше себе си.
— Искам да се молиш за мен, любов моя. Нощем и денем. Независимо дали съм жив, или мъртъв. Ти…
Розевич успя да я хване, докато Мария припадаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Прегърна я с треперещи ръце и я целуна.