През нощта се събуди, обляна в пот. Ганашо и бе дал силни успокоителни й тя заспа неспокойно.
Огледа се и видя, че някой седи до леглото й и чете. Мисис Негъл.
— Норийн, какво правиш тук?
— Баща ти ми каза да те наглеждам. Много се притеснява за теб.
Мария едва говореше.
— Ще ми помогнеш ли да седна, Норийн? Цялата съм схваната.
— Горката. Баща ти каза, че утре трябва да бъдеш готова за път. Колата ще те чака в осем сутринта.
Мисис Негъл я повдигна и я подпря на възглавниците.
— По-добре ли е така?
Мария кимна.
— Чувствам се ужасно.
— Наистина не изглеждаш добре.
— Баща ми обясни ли ти какво става?
— Не. Каза само, че заминаваш за Полша и известно време няма да бъдеш в Париж.
— Той ме изпраща в манастир, Норийн. До края на живота ми.
Мисис Негъл млъкна изумена, после изсумтя неодобрително.
— Не може да направи това. Няма да му позволят.
— Всичко е уредено вече. Моля те, Норийн, ще занесеш ли една бележка на отец дьо Гале?
— Разбира се. Сега ще ти дам нещо за писане.
57.
Париж
Понеделник, 4 януари 1993
Джек наблюдаваше къщата от два дни, но още не се бе случило нищо. Неколцина посетители влязоха и излязоха, но той не познаваше никого с изключение на Хенрик. Стана нетърпелив. Уплаши се. Ужаси се, че може да направи грешка. А това не биваше да се допуска. Не беше много трудно да се измъкне от Лондон. „Треперейки от студ, той отиде пеша до ирландското посолство на Гровнър Плейс.“ Умори се. Служителят го позна и му връчи паспорта веднага. Джек му благодари и се накани да тръгва.
— Не можете да излезете така — каза служителят.
— Вече имам паспорт и мога да изтегля пари от банката, за да си купя палто.
— Да, но дотогава ще премръзнете. Почакайте. След няколко минути мъжът се появи с едно палто.
— Ще ви стане. После ще ми го върнете.
Джек онемя от неочакваната щедрост. Трудно му беше да повярва, че някой безкористно му предлага нещо.
— Имате ли пари в себе си?
Джек поклати глава. Беше твърде изтощен, за да спори.
— Ще се осакатите от ходене. Къде трябва да отидете?
Джек спомена Ирландската банка на „Куийн Стрийт“, макар че нямаше намерение да ходи там. И без това рискува достатъчно, като отиде в посолството.
— Ето ви десет лири за такси. Ще ми ги върнете, когато донесете палтото.
— Не знам как да ви се отблагодаря. Човекът го погледна изпитателно.
— Можете да ми се отблагодарите, като се махнете заедно с проблемите си от Англия. Не знам какво става и не искам да знам. Но има хора, които ви търсят, доктор Гулд. Неприятни хора. Разбирате ли? Изчезвайте оттук, колкото е възможно по-скоро. Палтото ще ми трябва, когато си тръгна довечера.
Джек се отправи към Дойче Банк на „Бишъпсгейт“.
След четирийсет минути излезе с десет хиляди лири в джоба.
Отиде на „Рийджънт Стрийт“ и си купи бельо, дебело подплатен анорак, колан с чантичка за парите и раница. Изпрати палтото, десетте лири и благодарствена бележка по един куриер и се качи на първия влак за южното крайбрежие.
Веднъж един колега в Тринити му бе казал колко е лесно да се качи на някое от корабчетата, които прекосяваха Ламанша. На малките пристани покрай английския и френския бряг почти нямаше митнически проверки. Капитаните отговаряха за декларациите на пристигащите и заминаващи пътници. Формулярите се пазеха в митническите служби на големите пристанища.
С десетте хиляди лири за Джек не беше трудно да намери в Димчърч човек, който да го закара и остави незабелязано на френския бряг, близо до гара Льо Трепор. Оттам до Париж разстоянието не беше голямо. Щом пристигна, купи три микробуса на старо — различни модели и цветове и от различни магазини. Остави двата в гаража до гара Сей Лазар и потегли с третия. Сменяше ги на всеки един-два часа и ги паркираше на различни места. Това беше най-доброто, което можеше да направи при дадените обстоятелства.
Насочи бинокъла, който си бе купил в града, към главния вход на къщата на Розевич. Не знаеше колко е добра охраната на Хенрик, но предполагаше, че не след дълго ще забележат единия от микробусите.
От къщата излезе Розевич, придружаван от Хенрик и от още един мъж. Потеглиха с черен ситроен лимузина. Нямаше ги около два часа. През това време наоколо цареше тишина. Никой не влезе и не излезе. Един от хората на Хенрик стоеше до вратата и от време на време казваше нещо по радиопредавателя. Джек дори не знаеше дали Мария е още там нито дали е жива. Тръпнеше от безпокойство, докато седеше и наблюдаваше, безсилен да направи каквото и да било. Хранеше се в микробуса и използваше подвижна тоалетна, за да може непрекъснато да следи какво става. Чакаше мисис Негъл да излезе да пазарува.