Розевич се върна. Дребна сива фигура, замъглена от лещите на бинокъла. Влезе в къщата, без да спира. Джек искаше да намери удобна позиция точно срещу къщата и да погледне през прозорците. Но единствените две сгради наоколо бяха частни жилища и обитателите им сигурно познаваха Розевич. Джек установи, че в едната къща живее петчленно семейство, а в другата — възрастна двойка.
Мина обед. Улиците притихнаха за известно време. Джек изяде един сандвич с шунка и пи кафе. След малко трябваше да потегли, за да смени микробуса.
Пред къщата на Розевич спря черен мерцедес с тъмни стъкла. Никой не слезе от него. Човекът от охраната каза нещо по предавателя. Вратата на къщата се отвори и се появиха Хенрик и още двама мъже. Огледаха улицата и Хенрик отвори задната врата на колата.
Оттам излезе един-единствен пътник. Лицето му бе обърнато към Хенрик. Още миг и щеше да влезе в къщата, без Джек да го е видял. Сетне, точно когато стигна до прага, мъжът се обърна към една млада жена в кожено палто. Джек го зърна само за миг, но това му беше достатъчно. В следващия момент човекът, известен на Джек като Паркър, се скри в къщата, придружаван от Хенрик.
58.
След двайсет минути излезе мисис Негъл. Носеше пазарска чанта. Беше облечена в зелено вълнено палто и увита с тъмночервен шал. Джек се двоумеше — дали да я проследи, или да изчака Паркър. С Паркър нямаше работа, затова включи двигателя и бавно пое по улицата на няколко метра зад мисис Негъл. Тя не бързаше. Свърна на ъгъла и тръгна по „Рю дьо Прони“. Джек видя свободно място и спря. Изскочи от колата и се затича след икономката.
— Мисис Негъл — подвикна той, за да не я стресне. Тя се обърна спокойно.
— Може ли да поговорим?
— Сигурна съм, че ти имаш какво да кажеш, независимо дали искам да те слушам, или не. Но ще вървиш с мен, защото трябва да готвя вечеря за петима, пък още не съм пазарувала.
— Мисис Негъл, добре ли е Мария?
— Да. Нищо лошо не се е случило с нея, затова се успокой. Тя ми каза, че ще питаш за нея, макар да нямаше представа кога ще се появиш. Разбрах, че напоследък сте станали много близки.
— Какво ти каза?
— О, нищо. Не е необходимо да ми казва. Аз се досещам. Познавам я от бебе. Не може да скрие нищо от мен. Не твърдя, че одобрявам онова, което си намислил. Тя е омъжена жена. Но от друга страна, никак не харесвам онзи германец, съпруга й.
— Още ли е в Париж, или се върна в Есен?
Мисис Негъл му разказа за метоха в Честохова.
— Преди да тръгне, тя ми даде бележка за теб.
Дребната икономка спря и започна да рови в огромната чанта, която сякаш нямаше дъно. Бележката беше затрупана с писалки, ролки за коса и религиозни брошури.
Мария не пишеше за чувствата си. Съобщението беше кратко и ясно: „Отиди при отец дьо Гале. Мисис Негъл ще ти каже къде да го намериш.“ Нейният почерк. А това беше най-важното.
Дьо Гале и Джек се уговориха да се срещнат в „Льо Сенк Етоал“ — старомоден бар на „Ги Моке“, близо до железопътната линия. Отецът беше там, когато Джек влезе. Бледолик мъж с евтини очила, целият кожа и кости, върлинест духовник с отнесения поглед на човек, който познава живота само от книгите и разказите на другите хора. Дьо Гале поръча две чаши арманяк, сетне се опита да обясни на Джек какво се бе случило с Мария.
— Няма ли как да я измъкнем оттам? — попита Джек. — Никой не може да бъде държан в манастир против волята му. Не живеем в средновековието.
— Имаш право, разбира се. Мога да се обърна към Ватикана, към един от заместник-секретарите на Конгрегацията за религиозните и светски институции. Те са упълномощени да решават такива въпроси. Убеден съм, че префектът ще нареди разследване. Но се страхувам, че щом Чечановски надуши, че му упражняват натиск от такава инстанция, Мария ще бъде преместена в друг метох. Кардиналът има богат избор, уверявам те. И този път няма да знаем къде е. Ще загубим дирите й завинаги.
— Но нима ще я оставим там?
— Не, разбира се. Но за да уредим освобождаването й, трябва да прибегнем до нелегални канали. А имаме по-важна работа.
— Но Мария…
— Засега тя е в безопасност. Повярвай ми. Те мислят, че никой не знае къде е. Затова по-добре да стои там, докато се приготвим за действие. Джек се вгледа в свещеника. Гладко избръснато лице, дълги крехки пръсти и хлътнали бузи. Онова, което отначало Джек бе помислил за отнесеност, беше нещо друго — самообладание или бдителност.
— Как се замеси във всичко това?
В отговор дьо Гале бръкна в джоба си и извади тънък портфейл. Измъкна една снимка и я сложи пред Джек. Стара черно-бяла фотография на брадат монах.