Около тях вече шепнеха гласовете на идния век. Клади, изгаряния на книги и трупове на мъже, жени и деца. Гласовете щяха да стават все по-силни, докато ревът им започнеше да се чува по целия свят. Цветът на човешката кожа щеше да определя цената на живота и участта на хората.
— Твърде късно ли е да ги спрем? — попита Джек. Дьо Гале сви рамене.
— Може би. Ние не сме много силни. Но аз държа да опитаме. Още тази нощ. Искам да вляза в къщата на Розевич и да открадна ръкописа. Ти познаваш обстановката. Знаеш как изглежда документът. Ще ми помогнеш ли?
59.
Честохова, Полша
— Да се молим за онези, които нямат време за молитва. Да вярваме заради онези, които вече не вярват. Да възхваляваме онези, които са обезумели от болка. Да приемем смъртта, за да живеят те.
Игуменката остави молитвеника върху подреденото си дървено бюро и погледна Мария в очите. Черната кожена подвързия на книгата беше изтъркана от дългогодишна употреба, сякаш бе сътворена от вечност и грехове.
— Затова сме тук — започна майка Алиса. — Ти също. Нашето съществуване няма друга цел. Лесно е да се каже, но трудно се осъществява. Ние не сме избраници на Бога. Но по свой начин се стремим да пречистим душите си и да превърнем в дело молитвите си. Ти беше доведена тук при необичайни обстоятелства, на които няма да се спирам. И на теб забранявам да говориш за тях. Най-важното е, че вече си тук и тук ще останеш. Ти си по-възрастна от повечето послушнички и си свикнала със светския живот. Това може да породи неприятности, но ние ще ги преодолеем. С течение на годините ще се научиш да спазваш нашите правила. Не го ли сториш, ще пречупим волята ти. Разбираш ли? Ще те накараме да се разкайваш. Така постъпваме.
Мария не каза нищо. Всичко, което й се бе случило през последните няколко дни, мина като сън. Преди да тръгне от Париж, Карл я бе предупредил кратко и равнодушно да не очаква милост, ако се опита да избяга от метоха. Не го каза направо, но Мария знаеше много добре какво има предвид — щяха да я намерят, да я върнат в Есен и да я убият.
„По-добре се примири с бъдещето — каза й той. — Ропотът няма да ти помогне. Никой няма да ти обърне внимание. Само ще утежниш положението си. Там искат покорство и знаят как да го постигнат, повярвай ми. Онези сестри имат вековен опит. Можеш да упорстваш колкото искаш, но накрая те ще сломят съпротивата ти. На твое място бих се примирил още първия ден. Ти се провали като майка и съпруга и ще ми е неприятно, ако претърпиш неуспех и в метоха.“
Мария се намираше в боядисана в бяло стая без никаква украса, с изключение на няколко стари и избледнели литографии на светци и едно голямо разпятие. Мебелите бяха обикновени и неудобни — столове с отвесни облегалки, бюро и заключен шкаф. Лъснатият под вледеняваше босите й крака. Само на възрастните и на болните позволяваха да носят обувки. Веднага щом пристигна я съблякоха, изкъпаха и облякоха в одежди на послушница от дебел черен вълнен плат. Двете монахини, които й помагаха, не пророниха нито дума. Мария се опита да ги заговори, но те я отблъснаха с каменни погледи и тя също млъкна.
— Това е орден за размисъл — продължи игуменката. — Тук ще се научиш да размишляваш и да се молиш. Нямаме други функции. Правилникът ни повелява пълно мълчание, което можеш да нарушаваш само в изповедната или в крайна наложителност. Тук няма друга музика, освен нашите гласове в хора. Не искам да те чувам да тананикаш или да пееш. А когато си сама в килията, трябва да се съсредоточаваш върху молитви към Светата Дева, а не да си припомняш разни мелодии.
Игуменката говореше добър немски с южнополски акцент. Беше възрастна, но нищо в нея не загатваше за немощ. Част от лицето й беше скрито зад плътно прилепналата на главата колосана монахинска шапчица. Орденът бе останал незасегнат от препоръките на Втория Ватикански събор. Сестрите на покаянието бяха запазили привичките си от шестнайсети век, наред със съпътстващите ги порядки и условности. В метоха нямаше електричество, нито телефон или радио — никаква следа от цивилизацията на двайсетия век. Времето сякаш беше спряло. Обитателките живееха в жестокото и сурово минало.
— Всяка сутрин ще ставаш в пет. Щом чуеш камбаната, скачаш от леглото и се приготвяш за литургия. Представяй си, че леглото ти гори. Позволиш ли на съня да те задържи в прегръдката си, ще му станеш робиня. Закуската е хляб и топла вода. Не пием чай, кафе или други стимулиращи напитки. Храната ни е без подправки. Ядем, за да живеем и пестим всяка троха. Изхвърлянето на храна е грях, който се наказва жестоко. След закуска отиваш в параклиса за Божествена литургия. Има два часа тълкуване на религиозни текстове, след това един час четене. После обяд. Сетне благословение.