След пет минути отново се възцари тишина. Видеокамерата се въртеше бавно и подаваше към мониторите в стаята с апаратурата сигнала от заредената със старата лента камера. Върнаха се при вратата. Мелак я отключи за три минути. После прошепна:
— Включи ли се алармата, бягайте. Нищо не стана.
Няколко стъпала водеха към тъмния коридор. Бяха близо до кухнята. Ако някой случайно не ги срещнеше по пътя към килера, щяха да стигнат необезпокоявани до края на коридора. В централната част на къщата нямаше инфрачервени лъчи, за да може нощем охраната да се разхожда свободно.
Втората камера бе насочена към ярко осветения коридор, вдясно от този, в който се намираха. Хенрик не си бе направил труда да сложи там подвижна камера, тъй като пространството беше тясно. Мелак се наведе и извади от чантата си малък метален предмет. Дьо Гале отново го повдигна. Крадецът сръчно сложи пред обектива голяма скоба и я прикрепи с магнит. От нея висеше снимка в правоъгълна метална рамка. Разстоянието беше изчислено точно. Един приятел на Мелак бе преснел снимката от видеофилма. Някой по-наблюдателен човек би забелязал, че на монитора картината потрепна за миг-два, но охраната едва ли гледаше толкова съсредоточено.
Мелак направи същия номер и с последната камера, поставена в коридора, водещ към библиотеката. Стаята с апаратурата беше само през две врати и трябваше да действат съвсем безшумно. Крадецът изглеждаше нервен. Тази работа не му се нравеше. Обитаем дом и твърде много алармени системи. Не беше суеверен, но имаше лошо предчувствие.
Библиотеката имаше почти същото разположение като в Съмърлон — отключено преддверие, водещо към охранявана вътрешна стая, където се пазеха ръкописите. Навсякъде цареше тишина. Затаиха дъх, сякаш скрити сензори можеха да доловят дори дишането им. Поуспокоиха се, щом влязоха в първата стая. Според мисис Негъл там нямаше камери и алармени системи.
Мелак се зае с шифъра на междинната врата. Джек му светеше с малко фенерче. Крадецът им бе обяснил, че това ще бъде най-дългият и напрегнат етап от цялата операция. Джек и дьо Гале гледаха нервно, докато съучастникът им набираше различни комбинации от цифри.
Това продължи двайсет минути. Нервите им бяха изопнати, а ръцете — лепкави от пот. Тишината ги притискаше като тежък предмет, сякаш цялата къща бе изградена от мълчание и най-лекият шум заплашваше да я събори. Вратата се отвори и те се вмъкнаха вътре.
Ръката на Джек се плъзна към познатия ключ за осветлението и след миг неоновите лампи замигаха над главите им. Стаята беше същата, каквато я помнеше — тесни дървени шкафове с номерирани чекмеджета, където се пазеха разгънатите ръкописи и отделения за навити на руло документи и по-обемисти неща; речници, справочници и азбучни указатели; поставки за лупи, скалпели, пинцети и други инструменти; две бюра с лампи за четене, подложки за книги и ниска работна маса, където имаше няколко фрагмента от ръкописи, поставени под парчета стъкло.
Розевич не се бе опитал да скрие онова, което търсеха. Напротив, беше го изложил на показ в средата на голямото бюро — висока цилиндрична мощехранителница, изработена във Византия, украсена с икони и инкрустирана със скъпоценни камъни. Джек и Мелак се заковаха на място, но свещеникът, сякаш тласкан по-скоро от природата си, отколкото от религиозното си призвание, тръгна с бавни стъпки към бюрото. В движенията му нямаше нито следа от напрежението, което доскоро го сковаваше. Нервността му се изпари при вида на онова, което смяташе за автентична реликва от Спасителя. Дьо Гале се преобрази за миг от крадец в свещеник, отслужващ литургия, който се приближаваше не към обикновено бюро, а към украсен с цветя и окаден с тамян олтар, където живееше Господ.
Мощехранителницата приличаше на малко светилище, в което първоначално вероятно бяха съхранявали дрипи от одеждите на някой светец или изсушените останки на нечие свято сърце. Имаше две вратички. Дьо Гале посегна внимателно към тях. Отвори едното, сетне другото крило.
Джек чу как дъхът на свещеника секна. В следващия миг дьо Гале се олюля и протегна напред ръце, сякаш да се предпази от удар. Мелак го хвана.
— Какво има? — попита Джек, но Августин не беше в състояние да говори, само размаха ръце и посочи ужасен към бюрото.
Вратичките на мощехранителницата бяха в сянка и скриваха съдържанието й. Джек пристъпи напред. В малкото светилище, като чудовищно вавилонско или египетско изображение, имаше човешка глава. Мъртвешки бледото лице на мисис Негъл гледаше покрусено, сякаш отражение в огледалото на страха.