61.
Розевич, Хенрик и още двама мъже ги чакаха в преддверието. Всички, освен домакина, бяха въоръжени.
— Напразно си губите времето — каза Щефан.
Джек пристъпи напред, но спря, когато единият от телохранителите насочи пистолета си към него.
— Налагаше ли се да я убиеш? — попита Джек.
— Негъл ли? Много бях привързан към нея — отговори Розевич. — Тя беше с мен отдавна. Обичаше семейството ми, особено Мария. Мисля, че я обичаше прекалено много. Предаността й към Мария явно е надделяла. Но както и да се опитвам да го обясня, всичко се свежда до едно обикновено предателство. То е заразно. А за заразата няма по-добър лек от крайните мерки. Инфекцията трябва да се унищожи, преди да се е разпространила.
— И любовта ли е инфекция? — попита Джек.
— Грешната любов, да. Заблудената и извратената. Вашето поколение не разбира това. Вие тачите любовта повече от другите ценности, но грешите. Има много по-величави неща. Едно от тях е лоялността. Да останеш верен въпреки всичко. Благодарността, честността, достойнството, чистосърдечността и смелостта. Всички тези качества сега са пренебрегнати и забравени.
— Как се осмеляваш да говориш за тези неща! — избухна Джек.
Но не изпитваше гняв, а само жлъчна и пресушаваща тъга. Колко жалко, че старецът приключваше живота си така. Краят му беше досущ като началото. Джек се замисли за онези, които се бяха изпречили на пътя на Розевич и бяха намерили смъртта си — Денис Бойлан, Мойра Кенеди, Йосиф, Леа и Сима Шаранский и по всяка вероятност Исак Берчик. А сега и Норийн Негъл. Колко ли още имаше?
— Съжалявам, Джек. Не исках да става така. Съдбата предопредели да се срещаме на всеки ъгъл. Повярвай, възхищавам ти се и дори ти завиждам.
Розевич се обърна към свещеника, който още беше видимо потресен от откритието си.
— Вие сте отец дьо Гале, нали?
— Да.
— Към вас не изпитвам съжаление. Напротив, срамувам се заради вас. Ръкоположен свещеник. Как може такъв човек да падне толкова ниско? Дошли сте да крадете. Нарушихте една от Десетте Божи заповеди. Е, ще трябва да платите за това. Нали го осъзнавате?
Дьо Гале не отговори.
Розевич не каза нищо на Мелак, дори не го погледна, сякаш изобщо не беше там.
— И така — рече накрая той. — Всичко свърши. Надявах се на по-добър финал. Цял живот вкусвах горчилка, сега отново. Но ще изпитам удовлетворение, преди да умра. Ще доживея да видя истинската божественост. Ще си отида като Симеон, утешен.
— Господ да ви прости — промълви дьо Гале. Розевич го изгледа презрително и рязко се обърна към Хенрик.
— Отведете ги.
Навън беше още тъмно. Нощният мрак държеше града в обятията си. Студът беше сковаващ. Качиха се в две коли. Дойдоха още трима телохранители. В първата кола седнаха Джек и дьо Гале, а от двете им страни — Хенрик и още един мъж. Третият шофираше. Другите се качиха с Мелак във втората кола. Крадецът беше обезумял. Джек и Августин го видяха да се моли на въоръжените мъже, макар да знаеше, че е безполезно. Искаше им се да не го беше правил. Самообладанието на дребния човек му бе изневерило. Той знаеше по-добре от Джек и дьо Гале що за хора бяха похитителите им. Виждал бе такива типове в затвора и се бе научил да стои настрана от тях.
Никой не казваше нищо, дори не се закашляше. Мълчанието беше същността на пътуването им. Джек се почувства ужасно зле. Най-лошото от всичко беше чувството за безпомощност. Обърна се към Хенрик, който равнодушно гледаше нижещите се покрай тях светлини.
— Знам, че не ме харесваш, Хенрик, и не очаквам нищо от теб. Но този човек тук е свещеник. Ще бъде смъртен грях, ако изцапаш ръцете си с неговата кръв. Пусни го, Хенрик. Аз би трябвало да съм ви достатъчен.
Хенрик не си направи труда да го погледне, нито да проговори. Минаваха по безлюдни, пусти безмилостни улици. Хенрик наблюдаваше града. Лицето му се отразяваше в стъклото. Беше отегчен. Получил бе благословията на кардинала, така че един свещеник повече нямаше значение за него. Разбирането му за Бога беше извратено. В неговата изопачена космогония кардиналът стоеше по-близо до Господа, отколкото свещеникът.
Джек усети, че му се повдига. Ръцете му бяха облени в пот. Седеше на задната седалка, притиснат от Хенрик. Не можеше да направи нищо. Колата продължаваше напред.
Поеха по авеню Ниел. Джек се досети къде отиваха. Заболя го главата. От време на време фаровете осветяваха лицето му. От дясната му страна дьо Гале седеше неподвижен и се молеше.
Прекосиха площад „Етоал“, свиха по авеню Фош и се отправиха към Булонския лес. Една кола профуча покрай тях и изчезна в мрака. Наоколо нямаше никой. Беше твърде късно и студено за пороците, които обикновено оживяваха гората след полунощ. Травеститите и проститутките бяха или вкъщи, или в нечие чуждо легло.